Свидетел на огъня

189

Странно беше да кара кола с пътници двама мъртъвци. Пътищата бяха тъмни. Край канавките имаше сгазени таралежи, един язовец го зяпаше с лъскави очи от края на пътя, хипнотизиран от фаровете.

Когато пристигна при хълма, който беше избрал, започна да нагласява телата. Без да чува друго, освен собственото си напрегнато дишане, търкането на текстилна материя по седалките на колата и приглушени тупвания на висящи ръце и крака, Юна разположи мъртвата жена на предната седалка. След това сложи момичето в детското столче на Луми и го пристегна с коланите.

Наведе се вътре в колата, освободи ръчната спирачка и ѝ даде тласък. Колата започна бавно да се спуска надолу по хълма. Той вървеше до нея. От време на време трябваше да се наведе вътре и да извърти волана. Колата набра скорост, той се затича. С твърд, приглушен трясък возилото се заби в един исполински бор. Ламарината на предницата се огъна със скърцане около дънера. Жената отпуснато се килна към таблото за управление. Телцето на момиченцето се разтресе в столчето.

Юна извади тубата с бензин от багажника и започна да напоява седалките. Поля с бензин краката на момичето в гащеризона му, по разкъсаното тяло на жената.

Започна да става трудно да диша.

Трябваше да спре и да опита да се успокои. Развълнуваното му сърце се беше качило в гърлото.

Юна Лина промърмори нещо под носа си, след което отново измъкна малкото момиче. Вървеше напред-назад, прегърнал тялото му, държеше го здраво, люлееше го и прошепна нещо в ухото му. След това го положи в скута на майката на предната седалка.

Мълчаливо затвори вратата на колата и изля остатъка от бензина върху нея. Задният прозорец беше отворен. Подпали задната седалка.

Като син ангел на смъртта огънят се разпространи из вътрешността на колата.

През стъклото се мяркаше непонятно спокойното лице на жената, докато пламъците горяха в косата ѝ.

Колата беше вклинена в дървото. Цялата гореше. Пламъците викаха със свистящи, раздиращи гласове и плачеха.

Изведнъж Юна сякаш се пробуди от сън. Втурна се към колата, за да извади отново телата. Изгори ръцете си на вратата, но успя да я отвори. Огънят вътре силно се разгоря, щом отвори вратата. Опита се да хване тялото на жената, якето ѝ пламтеше. Пламъците правеха слабите ѝ, обути в дънки крака, да изглеждат, сякаш потръпват конвулсивно и тъпчат на място.

„Татко, татко. Помогни ми, татко.“

Юна знаеше, че това не е истина, знаеше, че са мъртви, знаеше, че не е истина, но въпреки това не издържаше. Протегна се през пламъците и хвана ръката на момичето.

Тогава резервоарът експлодира от горещината. Юна чу странното пращене, когато се пукнаха тъпанчетата му. Като в сън усети как кръвта шурна от носа и ушите му, той падна заднишком, падна с празни ръце и усети удара в тила си като далечен натиск. В пламналия си мозък чуваше вой. Преди да изчезне зрението му, той видя как пламтящи борови иглички бавно кръжат надолу.