Свидетел на огъня

108

Юна здраво държи жената долу на насипа, сред бодили и увехнал девесил, спира ръката ѝ, извива я така, че да изпусне камъка, и се опитва да я успокои.

— Искам само да поговорим, искам…

— Пусни ме, по дяволите! — изпищява тя, като се опитва да се изскубне.

Жената рита, но Юна хваща краката ѝ и я притиска на земята. Тя диша като уплашено зайче. Малките ѝ гърди се повдигат в такт със задъханото ѝ дишане. Много е дребничка, с набраздено лице и напукани устни. Може би е на четирийсет години или едва на трийсет. Когато не успява да се освободи с борба, тя започва да мълви фрази, с които му предлага да го умилостиви.

— Сега се успокой — повтаря Юна и я пуска.

Жената го поглежда срамежливо, когато се изправя, и вдига чантата си от земята. Мършавите ѝ ръце са обсипани с белези от убождания и от вътрешната страна, под единия ѝ лакът, се вижда разрязана на парчета татуировка. Черната фланелка с къс ръкав и надпис „И на Кафка не му е било никак весело“ е много мръсна. Тя обърсва ъгълчетата на устата си, хвърля поглед към релсите и се премества настрани.

— На се плаши, но трябва да говоря с теб.

— Нямам време — отговаря тя бързо.

— Видя ли някого, когато бяхте във вагона тук, в района?

— Не знам за какво говориш.

— Ти беше вътре във вагона.

Жената не отговаря, само стисва устни и се почесва по шията.

Юна вдига якето ѝ, обръща ръкавите му и ѝ го подава. Тя го взема, без да му благодари.

— Търся едно момиче, което…

— Майната ти, нищо не съм направила.

— Аз не казвам, че си — отговаря Юна дружелюбно.

— Какво, по дяволите, искаш тогава?

— Търся едно момиче на име Вики.

— Какво общо имам аз с това?

Юна изважда снимката на Вики, използвана за националното издирване.

— Не я познавам — механично отговаря жената.

— Погледни пак.

— Имаш ли пари?

— Не.

— Не можеш ли да ми помогнеш с малко пари?

Един влак на метрото преминава по моста, чува се свистене и проблясват минисветкавици.

— Знам, че живееш в кабината на шофьора — казва Юна.

— Суси започна първа — оправдава се жената.

Юна отново ѝ показва фотографията на Вики.

— Това е дъщерята на Суси — обяснява той.

— Не знаех, че има деца — казва жената и се почесва по носа.

Жуженето на електричеството по високоволтовата линия над земята се усилва.

— Откъде познаваше Суси?

— Живеехме долу в градинските парцели, докато можеше… В началото бях много зле, болна бях от хепатит и Вадим непрекъснато ме преследваше… Пердашеше ме здраво, но Суси ми помогна… Тя беше корава кучка, мамка му, но без нея нямаше да преживея оная зима, нямах абсолютно никакъв шанс… Но когато Суси умря, взех нещата ѝ, за да…

Жената промърморва нещо, започва да рови в чантата си и след това изважда ключ от същия вид като този, който Вики бе държала в своята чанта.

— Защо го взе?

— Всеки на мое място би го направил, такъв е животът, мамка му — взех го даже още докато беше жива — признава си жената.

— Какво има във вагона?

Тя се поглажда в ъгълчето на устата, промърморва „мамка му“ под носа си и прави крачка встрани.

Два влака се приближават по различни коловози. Единият идва от Блосут, а другият от метростанция „Шермбринк“.

— Трябва да разбера — казва Юна.

— Добре, какво пък толкова — отговаря жената и завърта очи нагоре. — Имаше малко кльопачка и един телефон.

— Телефонът у теб ли е?

Грохотът и металическото стържене се усилват.

— Не можеш да докажеш, че не е мой.

Първият метровлак преминава с висока скорост. Земята се разтреперва под краката им. Камъчета подскачат по насипа на линията и бурените шумолят от въздушното течение. Празна чаша от „Макдоналдс“ се търкаля между съседните релси.

— Искам само да го погледна — провиква се Юна.

— Да бе — разсмива се жената.

Дрехите им плющят от течението. Кучето започва да лае яростно. Жената се дръпва назад, покрай преминаващите вагони, казва нещо, след което се затичва към депата. Всичко това се случва толкова неочаквано, че Юна не успява да реагира. Тя очевидно не е забелязала влака в противоположната посока. Грохотът вече е оглушителен. Влакът е успял да набере висока скорост и, странно, не се чува нищо, когато предницата му блъска жената.

Тя просто изчезва под вагоните.

Точно в мига, в който влакът със свистене забавя скоростта си, Юна успява да види как капки кръв са се събрали в куповидните листа на царичетата по насипа на линията. Влакът изпищява протяжно и странно, когато спира. Вагоните простенват, когато на накъсани тласъци забавят и спират. Става тихо, след което отново се чува слабото жужене на насекомите в дола. Водачът седи на мястото си, сякаш се е превърнал в каменна статуя. Дълга диря от кръв се е проточила по съединителните греди между релсите до тъмночервена купчина от плат и плът. Вонята от спирачките започва да се разпространява наоколо. Кучето, скимтейки, върви напред-назад по коловоза с подвита опашка и сякаш не знае къде да застане.

Юна бавно отива и вдига чантата на жената от рова. Кучето идва и започва да души, когато той изсипва съдържанието ѝ на насипа. Вятърът отнася обвивки от бонбони, както и няколко банкноти. Юна взема черния телефон и сяда на един бетонен цокъл до насипа на линията.

Западният вятър донася миризмата на град и отпадъци.

Юна отваря гласовата поща на телефона, позвънява и разбира, че има две нови съобщения.

— Здравей, мамо — чува се момичешки глас и Юна мигом разбира, че това е Вики. — Защо вече не ми отговаряш? Ако си в клиника за наркомани, искам да ми казваш, преди да отидеш. Както и да е, на новото място ми е добре. Може би го казах и миналия път.

— Получено на първи август, в двайсет и три часа и десет минути — казва автоматичният глас.

— Здравей, мамо — продължава Вики с напрегнат и запъхтян глас. — Случиха се някои неща и имам нужда да се свържа с теб, не мога да говоря дълго, само взех телефона назаем… Мамо, не знам какво да правя… Няма къде да отида, може би ще трябва да помоля Тобиас за помощ.

— Получено вчера в четиринайсет часа и пет минути.

Слънцето внезапно си пробива път на сивото небе. Сенките стават отчетливи, а гладките релси заблестяват.