Свидетел на огъня

30

Хотел две звезди „Ибис“ се намира на улица „Тредгордсгатан“, недалеч от полицейския участък в Сундсвал. „Ибис“ е хотел, просмукан от миризма на прахосмукачка, килими и застоял цигарен дим. Фасадата е облицована с боядисана в кремаво ламарина. На рецепцията е поставена купичка с карамелени бонбони. Полицията е настанила ученичките от „Биргитагорден“ в пет съседни стаи и е разположила двама униформени пазачи в коридора.

Юна крачи с широки крачки по протрития под.

Психоложката Лиса Йерн чака Юна пред една от вратите. Тъмната ѝ коса е прошарена в сиво на челото, а устните ѝ са тънки и нервни.

— Тула тук ли е вече? — пита Юна.

— Да, тук е… но почакайте — казва психоложката, когато той слага ръка на бравата на вратата. — Доколкото разбрах, вие сте наблюдателят от Националната полиция и…

— Животът на едно момче е в опасност — прекъсва я Юна.

— Тула не казва почти нищо и… Препоръката ми като детски психолог е, уви, да изчакаме, докато тя самата не поеме инициатива и не започне да говори за случилото се.

— Няма време за това — възразява Юна и пак слага ръка на дръжката.

— Чакайте, аз… Много е важно да сте на същото ниво като децата, не бива по никакъв начин да се чувстват белязани или болни, или пък…

Юна отваря вратата и влиза в стаята. Тула Лехти седи с гръб към редицата прозорци. Едно малко момиче, едва дванайсетгодишно, с тренировъчен екип и маратонки.

Между дървените пластини на щорите се вижда улица с паркирали автомобили. Всички маси имат плотове от буков фурнир и подът е застлан със зелен мокет.

В дъното на стаята седи един мъж с вчесана коса и фланелена блуза, загледан в телефона си. Юна разбира, че това е лицето за подкрепа на момичетата.

Юна сяда точно срещу Тула и я поглежда. Веждите ѝ са светли, а правата коса — рижава и сплъстена.

— Видяхме се съвсем за кратко тази сутрин — подзема той.

Тя скръства обсипаните си с лунички ръце пред корема си.

Устните ѝ са тънки, почти безцветни.

— Застреляй ченгето — промърморва тя.

Лиса Йерн заобикаля масата и сяда с отпусната стойка до дребничкото момиче.

— Тула — казва ѝ меко, — спомняш ли си, че ти разказах как понякога се чувствам като Палечка. Няма нищо странно в това, защото дори възрастните хора понякога могат да се чувстват малки като кутре.

— Защо всички говорят като идиоти? — пита Тула и поглежда Юна в очите. — Дали защото вие сте тъпи… или пък смятате мен за тъпа?

— Ами смятаме те за малко тъпа — отговаря Юна.

Тула се усмихва учудено и тъкмо се кани да каже нещо, когато Лиса Йерн започва да я уверява, че това не е вярно, че инспекторът само се е пошегувал.

Тула обгръща по-здраво ръце около себе си, вторачва се в масата и издува бузите си.

— Ти въобще не си тъпа — повтаря Лиса Йерн след малко.

— Напротив — прошепва Тула.

Тя се изправя и изстрелва плътна струя плюнка, която пльосва на масата, после мълчаливо рови из локвичката и разтегля краищата ѝ като звезда.

— Не искаш ли да говориш? — прошепва Лиса.

— Само с финландеца — продумва Тула почти недоловимо.

— Какво каза сега? — пита я психоложката с усмивка.

— Ще говоря само с финландеца — отсича Тула и вирва брадичка.

— Чудесно — сковано отвръща психоложката.

Юна включва аудиозаписа и спокойно преминава през формалностите, изрежда време и място, присъстващи лица и целта на разговора.

— Как попадна в „Биргитагорден“, Тула? — пита той.

— Бях в Льовста… Случиха се едни работи, дето май не бяха от най-хубавите — разказва тя и свежда поглед. — Така че се озовах при момичетата, които са заключени, макар да съм твърде малка… Пазех се да съм спокойна, зяпах телевизия и след година и четири месеца ме преместиха в „Биргитагорден“.

— Каква е разликата… ако сравниш с Льовста?

— Тя е, че… „Биргитагорден“ е като истински дом, така ми се струва… Има килими на пода, мебелите не са закрепени с някакви си там шибани винтове за стените… А и не е заключено навсякъде, няма алармена инсталация… Оставят те да спиш на мира и те хранят с готвена храна.

Юна кимва и с ъгълчето на окото си зърва, че лицето за подкрепа още цъка по телефона си. Психоложката Лиса Йерн диша през носа си, докато ги слуша.

— Какво имаше за ядене вчера?

— Такос — отговаря Тула.

— Всички ли бяха на вечерята?

Тя свива рамене.

— Така ми се струва.

— И Миранда ли? И тя ли яде такос снощи?

— Трябва само да ѝ разпорите корема и да проверите — не сте ли го направили?

— Не, не сме.

— Защо?

— Още не сме имали време.

Тула разтяга устни в полуусмивка и после започва да издърпва висящ конец от панталоните си. Ноктите ѝ са изгризани и кожичките — откъснати.

— Аз погледнах в изолатора — беше много ужасно — казва Тула и започва да се люлее напред-назад.

— Видя ли как лежеше Миранда? — пита Юна след малко.

— Да, ето така — бързо отвръща Тула и закрива лице с длани.

— Защо е направила така, как мислиш?

Тула подритва ръба на килима и пак го стъпква надолу:

— Може да я е било страх.

— Виждала ли е някой друг да прави така? — пита Юна небрежно.

— Не — отговаря Тула и се почесва по врата.

— Не ви заключват по стаите, нали?

— Почти като свободен режим е — усмихва се Тула.

— Обичайно ли е да се измъквате нощем?

— Не и аз.

Тула присвива устни и се престорва, че ще стреля по психоложката с показалец.

— Защо? — иска да знае Юна.

Тя среща погледа му и тихо изрича:

— Страх ме е от тъмното.

— А другите?

Юна вижда Лиса Йерн, която слуша, сбърчила раздразнено чело.

— Да — прошепва Тула.

— Какво правят, когато се измъкват?

Тя свежда поглед и се усмихва сякаш на себе си.

— Нали те са по-големи от теб — продължава Юна.

— Да — отговаря тя и по бузите и шията ѝ се разлива руменина.

— С момчета ли се срещат?

Момичето кимва.

— И Вики ли прави така?

— Да, тя се измъква навън нощем — казва Тула и се накланя към Юна.

— Знаеш ли при кого ходи?

— При Денис.

— Кой е той?

— Не знам — прошепва тя и облизва устните си.

— Но се казва Денис? Знаеш ли му фамилията?

— Не.

— Колко време я няма?

Тула свива рамене и започва да чопли разлепено парче тиксо от долната страна на възглавничката на стола.