Свидетел на огъня

139

Сага все още стои пред леглото и гледа Вики, която лежи по корем, без да мърда. Прокарва показалец по рамката му.

— Мисля си за мъжа с колата — казва Сага. — Този, дето е искал да ви заведе у тях… Почти съм сигурна, че предчувствието ти за опасност е било вярно.

Вики сяда в леглото и поглежда в светлосините очи на Сага.

— Мислиш ли, че ще можеш да ми помогнеш да го намеря, когато приключим с тази история?

Вики кимва и преглъща тежко, след това забива поглед в земята и седи неподвижна, обгърнала тялото си с набраздените си ръце. Не е никак лесно да си представиш как това крехко, тъничко момиче би могло да строши главите на двама души.

— Преди да продължим, искам само да кажа, че обикновено ти олеква, ако кажеш истината — добавя Сага.

Както и на боксовия ринг, изпълва я гъделичкащо спокойствие. Знае, че се намира съвсем близо до едно пълно, истинно признание. Усеща промяната в стаята, тя присъства в гласовете, в топлината, във влажността на погледите. Сага се престорва, че записва нещо в тетрадката си, и изчаква още малко, преди да погледне момичето, сякаш то вече е признало убийствата.

— Спала си в окървавените чаршафи — меко казва Сага.

— Аз съм убила Миранда — прошепва Вики. — Нали?

— Разкажи ми.

Устата на Вики потреперва и раните по лицето ѝ потъмняват, когато тя се изчервява.

— Понякога мога да се ядосам страшно много — прошепва тя и захлупва лице с ръцете си.

— Ядоса ли се на Миранда?

— Да.

— Какво направи?

— Не искам да говоря за това.

Правната защитничка не може да се сдържи и отива при Вики.

— Знаеш, че не си длъжна да казваш нито дума, нали? — казва тя.

— Не съм длъжна — повтаря Вики на Сага.

— Разпитът приключи — решително се намесва Сусан Йост.

— Благодаря — прошепва Вики.

— Трябва ѝ време, за да си спомни — казва Сага.

— Макар че имаме самопризнание — додава Сусан.

— Не знам — смотолевя Вики.

— Ти призна, че си убила Миранда Ериксдотер — повишава глас Сусан.

— Не ми викай! — отсича Вики.

— Удари ли я? — притиска я Сусан. — Удари я, нали?

— Не искам да говоря повече.

— Този разпит приключи — остро казва правната защитничка.

— Как удари Миранда? — строго пита прокурорката.

— Няма значение — отговаря Вики със затаен в гласа плач.

— Отпечатъци от пръстите ти са намерени по кървав чук, който…

— Нямам сили да говоря за това, по дяволите, не можеш ли да разбереш?

— Не е и нужно — намесва се Сага. — Имаш правото да замълчиш.

— Защо се ядоса на Миранда? — пита прокурорката, като извисява глас. — Ядосала си се толкова много, че…

— Ще отбележа това — казва защитничката.

— Как влезе при Миранда? — пита прокурорката.

— Отключих — отговаря Вики и опитва да стане от леглото. — Но сега нямам сили да говоря повече за…

— Как взе ключовете? — прекъсва я прокурорката.

— Не знам, аз…

— Били са у Елисабет, нали?

— Взех ги назаем — отговаря Вики и застава права.

— Тя съгласна ли беше да ти ги даде?

— Размазах ѝ черепа! — изкрещява Вики и мята таблата със закуска към прокурорката.

Пластмасовата купичка с кисело мляко и зърнена закуска пада с трясък на пода, а портокаловият сок изпръсква стената.

— Вървете по дяволите! — изкрещява Вики и бутва така силно правната защитничка, че тя пада заднишком между столовете.

Преди Сага и Юна да успеят да се намесят, Вики хваща стойката за преливане и с все сила удря с нея прокурорката по рамото. Торбичката с течност се откъсва и се пръсва при сблъсъка със стената.