Свидетел на огъня

125

Вики вече няма сили да тича, но продължава да върви, гушнала Данте в прегръдката си. Има усещането, че ще повърне. И двете ѝ ръце са изтръпнали и я е страх, че ще изпусне момчето. Спира и се опитва да промени хвата си, ала се олюлява и пада тежко на двете си колене. Вики въздъхва и внимателно полага Данте на пода. Той отново е заспал. Лицето му е пребледняло, едва чува дишането му.

Трябва или да се махнат оттук, или да се скрият.

Тя събира сили, прехапва устни, хваща го за якето и го завлича до един контейнер за боклук. Навярно ще може да го напъха зад него. Данте изскимтява и внезапно започва да диша неспокойно. Вики го погалва и го вижда да отваря очи за миг, ала сетне пак замижава.

Едва десетина метра ги делят от стъклена врата, която се намира до висока гаражна порта, но Вики вече няма сили да носи момчето. Краката ѝ все още треперят от усилието. Иска ѝ се само да полегне зад Данте и да поспи, но знае, че не бива.

Дланите ѝ са окървавени, но не усеща нищо, ръцете ѝ са изтръпнали.

Пред стъклената врата се простира празна улица.

Смъква се на пода на хълбоци, диша тежко, опитва да събере мислите си, поглежда ръцете си и момчето, отмята косата от лицето му и се навежда напред.

— Хайде, събуди се — подканя го.

Той примигва, вижда окървавеното ѝ лице и придобива уплашен вид.

— Няма нищо страшно — казва Вики. — Не боли. Не ти ли е текла кръв от носа?

Момчето кимва и навлажнява устата си.

— Данте, не мога да те нося, трябва да повървиш накрая — продължава да му говори Вики и усеща как плач от изтощение напира да си проправи път в гласа ѝ.

— Само спя — отговаря Данте и се прозява.

— Сега се прибираш вкъщи, всичко свърши…

— Какво?

— Ще се прибереш у дома при майка си — казва му Вики и усмивка озарява изнуреното ѝ лице. — Само трябва да намериш сили да повървиш.

Той кимва, поглажда се с ръка по главата и сяда.

В далечината, в голямото складово помещение нещо пада на земята и изтрещява. Звучи като стоманени тръби, които се търкалят и сетне спират.

— Опитай сега да станеш прав — прошепва Вики.

И двамата стават и се насочват към стъклената врата. Всяка крачка е непоносима и Вики разбира, че няма да ѝ стигнат силите. Изведнъж съзира синята лампа на първата полицейска кола. Пристигат още коли и Вики си помисля, че са спасени.

— Хей? — извиква мъж с хриптящ глас. — Хей?

Гласът му отеква между стените и високия таван. На Вики ѝ се завива свят и трябва да спре, но Данте продължава напред.

Тя опира рамо на студения метал на контейнера.

— Излез през вратата — казва с приглушен глас.

Данте я поглежда и се кани да се върне при нея.

— Не, излез — моли го тя. — Скоро идвам.

Вики вижда трима униформени полицаи да тичат в грешната посока, към една сграда от другата страна на пътя. Данте продължава да върви към вратата. Натиска надолу дръжката и дърпа, ала нищо не се случва.

— Ехо? — извиква мъжът по-близо.

Вики изплюва на пода кървава слюнка, прехапва устни, опитва се да диша по-спокойно и отново започва да върви.

— Не се отваря — казва Данте, като дърпа дръжката.

Краката ѝ треперят и Вики има чувството, че коленете ѝ ще се подкосят, но с усилие на волята прави последната крачка. Ръката ѝ гори от болка, когато натиска дръжката и дърпа. Вратата не помръдва. Бута я, ала тя е заключена. Опитва се да блъска по стъклото, но не се чува почти нищо. Четири полицейски автомобила се виждат отвън. Синята светлина пробягва по фасадите и блести в различни прозорци. Тя помахва, но никой от полицаите не я вижда.

Зад тях, по бетонния под на складовото помещение се чуват тежки стъпки. Приближават се бързо. Вики се обръща и вижда дебел мъж с кожен елек да идва към тях. Устните му са разтегнати в усмивка.