Свидетел на огъня

128

Юна вижда как ниският мъж се опитва да насочи пистолета си към него. Проследява движението на мъжа, прави крачка напред и отмества цевта, почти вертикално. Хваща мъжа за китката, избива оръжието, удря дланта му в трупа на едно прасе и забива ножа с все сила в нея. Острието потъва дълбоко между ребрата на прасето и мъжът изкрещява с цяло гърло.

Юна пуска ножа и се отмества.

Ниският мъж диша тежко, опипва с безжизнените си пръсти на протезата дръжката на ножа, ала се отказва. Заклещен е и разбира, че трябва да стои съвсем неподвижно, за да се справи с болката. Ръката е фиксирана високо над главата му. Кръв се стича надолу по китката му и в ръкава на ризата му.

Без да го удостои с поглед, Юна вдига пистолета от пода и излиза от хладилното помещение.

Внезапно въздухът в просторното машинно хале му се струва топъл, докато тича покрай една стена, в посока към вратата, през която Тобиас изчезна с Данте. Бързо проверява пистолета, вижда, че има поне един патрон в барабана и вероятно още в пълнителя. Отваря зелената метална врата и се озовава в обширен склад със стоки, наредени на палети, и спрени електрокари.

От мръсните прозорци високо горе, точно под покрива, се процежда светлина.

Чува се шумолящ, стенещ звук.

Юна определя посоката и изтичва до голям контейнер за боклук. Синя светлина, проникваща през един прозорец, танцува по пода. Юна вдига пистолета и заобикаля контейнера. Дебелакът с кожения елек е коленичил с гръб към него. Стене тежко, докато удря главата на Вики в пода. Малко по-нататък Данте се е свил на кравай. Плаче самотен, с тънко гласче.

Преди дебелакът да успее да се изправи, Юна е вече при него. С едната си ръка стисва мъжа за гръкляна под брадата, повдига го на крака, далеч от Вики, блъсва го, счупва ключицата му с пистолета, мята го назад, пуска хвата от шията му и го изритва в гърдите толкова силно, че той полита назад през прозореца на стъклената врата.

Дебелакът се стоварва заднишком на улицата сред облак от парченца стъкло и остава да лежи, осветен от сините лампи.

Трима униформени полицаи дотичват с извадени оръжия, прицелват се в лежащия мъж, който опипва с ръка гърдите си и се опитва да седне.

— Юна Лина? — пита един от полицаите.

Те зяпват високия инспектор, който стои в касата на счупената стъклена врата, докато от горния край все още се сипят парченца стъкло.

— Аз съм просто наблюдател — казва Юна.

Той захвърля „Глок“-а на земята и коленичи до Вики. Тя лежи по гръб и диша запъхтяно. Дланта ѝ е странно извита. Данте е спрял да плаче и изумено поглежда Юна, когато той утешително погалва Вики по бузата и прошепва, че всичко е свършило. Равномерна струя кръв се стича от носа ѝ. Юна кляка и задържа главата ѝ неподвижно. Тя не отваря очи и не отговаря на думите му, но краката ѝ потръпват конвулсивно.