Свидетел на огъня

42

Паркингът пред регионалната болница в Сундсвал е почти празен. Дългата ниска сграда прави потискащо впечатление в сивкавата дневна светлина. Тъмнокафяви тухли, между които бели прозорци сякаш са затворили очи, за да не виждат света. Юна минава през няколко ниски храсти и влиза през портала на болницата.

На рецепцията във фоайето няма служител. Той чака известно време до плота с угасена светлина, докато най-накрая един чистач се спира.

— Къде е отделението по съдебна медицина? — пита го Юна.

— На двайсет и пет мили на север — дружелюбно се усмихва чистачът. — Но ако имате предвид патолога, мога да ви покажа.

Прекосяват заедно пусти коридори и с голям асансьор слизат до подземието на болницата. Студено е и големите плочи на пода са се напукали на много места.

Чистачът разтваря чифт тежки метални двойни врати в края на коридор, където над една врата виси табела: „Отделение по клинична патология и клетъчна биология“.

— Успех — пожелава му мъжът, като посочва вратата.

Юна му благодари и продължава сам по коридора, забелязва следите, оставени от колелата на носилки и колички по балатума. Подминава лабораторията, отваря вратата на залата за аутопсии и се озовава в помещение, чиито стени са облицовани с бели плочки и където са наредени маси за аутопсия от неръждаема стомана. На тавана виси кристален полилей, чиято светлина, заедно с тази на флуоресцентните лампи, е ослепително ярка. Проскърцва врата и двама души вкарват количка за тяло от хладилната стая.

— Извинете — заговаря ги Юна.

Слаб мъж в лекарска престилка се обръща. Светлината се отразява в чифт пилотски очила с бели рамки. Това е главният патолог от Стокхолм Нилс Олен, с прякор Иглата. Стар познайник на Юна. До него стои негов млад ученик с дълга черна коса, увиснала на кичури до раменете на лекарската престилка.

— Какво правите тук? — пита Юна весело.

— Една жена от Националната полиция се обади и ме заплаши — отговаря Иглата.

— Аня — казва Юна.

— Наистина се уплаших… Изсъска ми и рече, че Юна не можел да бие път чак до Умео само за да говори със съдебен лекар.

— Но щом така и така сме тук, ще отидем на рокерския фестивал „Нордфест“ — обяснява Фрипе.

— The Haunted ще свирят в Club Destroyer — усмихва се сдържано Иглата.

— Това обяснява нещата — отбелязва Юна.

Фрипе се засмива и Юна забелязва протритите кожени панталони, които се подават под лекарската престилка, и каубойските ботуши със светлосини калцуни.

— Готови сме с жената… Елисабет Грим — казва Иглата. — Единственото забележително нещо са раните по ръцете.

— Рани от самозащита ли? — пита Юна.

— Да, но от грешната страна — отвръща Фрипе.

— Можем да погледнем след малко — казва Иглата. — Но първо ще обърнем малко внимание на Миранда Ериксдотер.

— Кога са умрели — можете ли да кажете? — пита Юна.

— Както знаеш, температурата спада…

— Algor mortis15 — вметва Юна.

— Да, и въпросното изстиване основно следва лъкатушеща крива… която се изравнява, щом температурата се доближи до стайната…

— Той ги разбира тези работи — прекъсва го Фрипе.

— Та… заедно с оценката на послесмъртните петна и вкочаняването можем да кажем, че момичето и жената са умрели горе-долу по едно и също време, късно вечерта миналия петък.

Юна ги наблюдава, докато търкалят количката към масата за аутопсия, преброяват до три и повдигат един лек труп в запечатан чувал. Когато Фрипе отваря чувала, ги удря гнила миризма на влажен ръжен хляб и стара кръв.

Момичето лежи на масата за аутопсия в същото положение, в което е било открито, с ръце, захлупени върху лицето, и с кръстосани глезени.

Трупното вкочаняване се дължи на това, че съдържанието на калций се повишава в неподвижните мускули, вследствие на което два различни протеина започват да се съединяват. Вкочаняването започва почти винаги от сърцето и диафрагмата. След половин час може да се наблюдава в мускулите на ченето, а след два часа — в шията.

Юна знае, че ще е необходимо да се приложи голяма сила, за да се отместят ръцете на Миранда от лицето ѝ.

В главата му изведнъж започват да се въртят причудливи идеи. Ами ако не Миранда се крие под дланите, той си представя променено лице, обезобразени или извадени очи.

— Не получихме документ за поръчка на прегледа — казва Иглата. — Защо лежи с ръце пред лицето?

— Не знам — тихо отговаря Юна.

Фрипе щателно фотографира тялото.

— Предполагам, че става дума за разширена съдебномедицинска аутопсия и че ще искате сертифициран доклад от нея — делово отбелязва Иглата.

— Да — отговаря Юна.

— Човек би трябвало да има секретарка при убийства — промърморва патологът, докато заобикаля тялото.

— Ето че пак недоволстваш — усмихва се Фрипе.

— Да, така е, простете — казва Иглата и внезапно поспира зад главата на Миранда, след което продължава обиколката.

Юна си спомня за немския поет Рилке, който е написал, че живите са обсебени от това да разграничават живите и мъртвите. Той твърди, че има и други същества, ангели, които не забелязват никаква разлика.

— Трупните петна сочат, че жертвата е лежала неподвижно — промърморва Иглата.

— Макар че според мен Миранда е била преместена непосредствено след убийството — казва Юна. — Както изтълкувах петната от кръв, тялото ѝ е било отпуснато, когато е било положено на леглото.

Фрипе кимва утвърдително:

— Ако е преместена толкова рано, не би имало други трупни петна.

Юна се принуждава да остане, докато двамата лекари извършат щателен външен оглед на тялото. Гледа и си мисли, че собствената му дъщеря не е много по-млада от това момиче, което лежи неподвижно и чуждо пред него.

Жълта мрежа от артерии е започнала да прозира през бялата кожа. Около шията и надолу по бедрата артериите образуват бледи речни системи. Плоският ѝ корем леко се е закръглил и е потъмнял.

Юна проследява това, което се случва в залата за аутопсии, регистрира работата на съдебните лекари, вижда колко делово Иглата разрязва белите гащички и ги опакова за анализ, слуша техните разговори и констатации, ала същевременно в мислите си се намира паралелно и на местопрестъплението.

Иглата констатира пълна липса на видими отбранителни рани и Юна го чува да обсъжда липсата на рани по съединителната тъкан с Фрипе.

Няма никакви индикации за борба или обикновено битово насилие.

Миранда е очаквала ударите по главата, не се е опитала да избяга, не е оказала съпротива.

Юна си мисли за голата стая, където е прекарала последните си мигове, като едновременно с това наблюдава как двамата мъже изтръгват косми с коренчетата за сравнителни проби и пълнят етилендиаминтетраоцетна киселина (EDTA) в тръбички с кръв.

Иглата чегърта под ноктите на момичето, обръща се към Юна и леко се прокашля:

— Никакви следи от кожа… Не се е защитавала.

— Знам — отговаря Юна.

Когато след това започват да изследват раните по черепа, Юна се приближава и застава така, че да може да вижда всичко.

— Силната травма от удар с тъп предмет по главата навярно е станала причина за смъртта — казва Иглата, когато забелязва вниманието, което проявява Юна.

— Фронтален ли? — пита Юна.

— Да, кос фронтален — отговаря Иглата и посочва окървавената коса. — Депресирана фрактура на темпоралната кост… Ще направим компютърна томография, но предполагам, че от вътрешната страна на черепа са били разкъсани големи кръвоносни съдове и че частици от кости са проникнали в мозъка.

— Точно както и при Елисабет Грим ще открием травмата в кората на главния мозък — додава Фрипе.

— Миелин в косата — посочва Иглата.

— Имало е разкъсани кръвоносни съдове в черепната кухина на Елисабет и кръв и ликвор са се стекли по носните канали — обяснява Фрипе.

— Тоест смятате, че времето на смъртта им е приблизително едно и също — казва Юна.

— Общо взето, да — кимва Фрипе.

— И двете са ударени отпред, и при двете причината за смъртта е една и съща — продължава Юна. — Същото оръжие, с което е извършено убийството, и…

— Не — прекъсва го Иглата. — Оръжията са различни.

— Но чукът… — продумва почти беззвучно Юна.

— Да, черепът на Елисабет е бил разбит с чука — казва Иглата. — Но животът на Миранда е бил отнет с камък.

Юна го зяпва.

— Нима е била пребита с камък?