Свидетел на огъня

184

Час и двайсет минути по-късно редовният полет каца на летище „Хередален Свег“. Юна незабавно взема такси до дома за възрастни хора „Бловинген“. Тук бе открил следите на Руса Бергман: жената, която го бе последвала пред църквата „Адолф Фредрик“. Същата, която го попита защо се преструва, че дъщеря му е мъртва.

Вече старица, Руса Бергман бе възприела второто си кръщелно име и моминското име на майка си — сега се наричаше Мая Стефансон.

Юна слиза от таксито, насочва се към групата жълти постройки, влиза във фоайето и отива в отделението на Мая.

Сестрата, която бе срещнал предишния път, му помахва от рецепцията. Светлината между щорите кара къдравата ѝ коса да блести като бакърена.

— Бързо дойдохте — изчуруликва тя. — Мислех си за вас и бяхме закачили визитката ви на рецепцията, така че се обадих…

— Може ли да се говори с нея? — прекъсва я Юна.

Лицето на жената придобива объркано изражение заради тона му и приглажда светлосинята си престилка.

— Новата ни лекарка беше тук онзи ден, съвсем младичка, от Алжир, мисля. Тя смени лекарството на Мая и… Чувала бях да се говори за такива случаи, но не го бях виждала с очите си преди… Сутринта старото момиче се събуди и съвсем ясно поиска да говори с вас.

— Къде е тя?

Медицинската сестра завежда Юна в тясната стая със спуснати завеси, след което го оставя насаме с възрастната жена. Над едно тясно писалище виси снимка в рамка на млада жена, седнала до сина си. Майката държи момчето за раменете, сериозно и покровителствено.

Няколко тежки мебели от заможен дом са наредени покрай стените върху балатума. Тъмен секретар, тоалетна масичка и два златни пиедестала.

На канапе с тъмночервени възглавници е седнала Руса Бергман.

Тя е спретнато облечена с блуза, пола и плетена жилетка. Лицето ѝ е подуто и набръчкано, но погледът ѝ е бистър и спокоен.

— Казвам се Юна Лина — представя се той. — Имали сте нещо да ми кажете.

Жената на канапето кимва и се изправя с усилие. Издърпва едно чекмедже на нощната си масичка и изважда Библия. Хваща книгата за гърба така, че листата се разтварят над леглото. На покривката на леглото пада малка прегъната бележка.

— Юна Лина — казва старицата, като взема бележката. — Значи ти си Юна Лина.

Той не отговаря, само усеща как мигрената го пробожда през слепоочието като нажежена игла.

— Как можеш да се преструваш, че дъщеря ти е мъртва? — пита Руса Бергман.

Погледът на старицата попада на снимката на стената.

— Де да можеше да е жив синът ми… Само ако знаеш какво е да видиш детето си да умре… Нищо нямаше да може да ме накара да го изоставя.

— Аз не изоставих семейството си — казва Юна сдържано. — Аз спасих живота им.

— Когато Сума дойде при мен — продължава Руса, — тя ми разказа за теб, но беше смазан човек… макар че най-зле го беше понесла дъщеря ти, бе спряла да говори, не говори в продължение на две години.

Юна усеща как тръпка полазва по гърба и по врата му.

— Имаше ли връзка с тях? — пита той. — Не биваше да поддържаш връзка с тях.

— Не можех просто да ги оставя да изчезнат — казва тя. — Толкова много ми беше жал за тях.

Юна знае, че Сума никога не би назовала името му, ако нещата не се бяха объркали катастрофално. Не биваше да има връзка помежду им. Абсолютно никога. Това беше единственият начин да останат живи.

Той се подпира на скрина, преглъща тежко и отново поглежда възрастната жена.

— Как са те? — пита той.

— Положението е сериозно, Юна Лина — отвръща Руса. — Обикновено се срещам с Луми няколко пъти годишно. Но… аз… започнах толкова много да забравям и да се обърквам.

— Какво се е случило?

— Съпругата ти е болна от рак, Юна Лина — бавно произнася Руса. — Обади ми се да ми каже, че ще я оперират и вероятно няма да се оправи… Искаше да знаеш, че грижата за Луми ще поемат социалните служби, ако тя…

— Кога се случи това? — пита Юна със стиснати челюсти и побелели устни. — Кога се обади тя?

— Опасявам се, че вече е твърде късно — прошепва Руса. — Напоследък много забравям и всичко…

Най-сетне тя му подава смачканата бележка с адреса, след което вперва поглед в изкривените си от артрит ръце.