Свидетел на огъня

5

Някой е забравил голяма червена ябълка на масата. Плодът блести изкусително. Решава да я изяде и после просто да се престори на ни лук яла, ни лук мирисала. Просто няма да ѝ пука за въпросите, няма да чува дрънканиците, само ще си седи със сърдито изражение.

Протяга се, но когато най-сетне държи ябълката в ръката си, усеща, че е прогнила.

Пръстите ѝ потъват надолу в нещо студено и влажно.

Нина Моландер отдръпва ръката си и се събужда от рязкото движение. Среднощ е. Лежи в леглото си. Единственото, което се чува, е кучешкият лай вън на двора. Новото лекарство я буди нощем. Трябва да стане и да се изпишка. Прасците и стъпалата ѝ се подуват, но лекарството ѝ е нужно, иначе всичките ѝ мисли са мрачни, не я е грижа за нищо и няма сили за друго, освен да лежи със затворени очи.

Казва си, че ѝ е нужна малка светлинка, нещо хубаво, което да очаква. Не само смъртта, не само мисли за смъртта.

Нина отмахва завивката, спуска крака на топлия дървен под и става от леглото си. Тя е на петнайсет години и има дълги руси коси. Телосложението ѝ е здраво, с широк ханш и големи гърди. Бялата фланелена нощница се опъва по корема ѝ.

Домът за младежи е тих, коридорът почива в зеления отблясък от табелата, която обозначава аварийния изход.

Зад една врата се чува странен шепот и Нина си казва, че другите ученички са си спретнали купон, без да си направят труда да я поканят.

„Аз пък нямаше и да отида“, мисли си тя.

Във въздуха се усеща миризма на изгорял огън. Кучето отново започва да лае. Подът в коридора е по-студен. Тя не се опитва да върви безшумно. Идва ѝ да затръшне вратата на тоалетната няколко пъти. Не ѝ дреме, че Алмира изпада в ярост и започва да я замеря в гърба с каквото ѝ попадне.

Старите дъски слабо тракат. Нина продължава към тоалетната, но спира, когато усеща нещо влажно под десния си крак. Черна локвичка е изтекла изпод вратата на изолатора, където спи Миранда. Отначало Нина се заковава на място, не знае какво да направи, но после вижда, че ключът е в ключалката.

Това е странно.

Протяга ръка към лъскавата дръжка, отваря вратата, влиза и запалва лампата.

Всичко е в кръв — капеща, блещукаща, течаща.

Миранда лежи в леглото.

Нина отстъпва няколко крачки назад, не забелязва, че се е напишкала. Подпира се с ръка на стената, вижда кървавите отпечатъци от обувки по пода и ѝ се струва, че ще припадне.

Обръща се, отвън в коридора е, отваря вратата на съседната стая, запалва лампата, нахлува вътре и разтърсва Каролин за рамото.

— Миранда е ранена — прошепва ѝ. — Мисля, че е ранена.

— Какво правиш в стаята ми? — пита Каролин и сяда в леглото. — По дяволите, изобщо колко е часът?

— Има кръв по пода — вика Нина.

— Успокой се.