Свидетел на огъня

66

Гмуркачът е мъж на петдесетгодишна възраст, започнал е да пълнее, но е с широки рамене и мощни мишци. Непромокаемият костюм от хлоропрен е опънат около кръглия му корем и шия.

— Хасе — представя се.

— Не е възможно да бъдат затворени шлюзовете, има риск язовирът да прелее — казва Юна.

— Разбирам положението — отговаря Хасе лаконично и се заглежда в неспокойната, разбунена вода.

— Ще има много силно течение — пояснява Юна.

— Да — отговаря гмуркачът със спокоен поглед.

— Ще се справиш ли? — пита Юна.

— Бях минотърсач в отряд „Ка едно“… Не може да е по-страшно от това — казва Хасе с отсянка на усмивка.

— Имаш ли нитрокс в бутилките? — пита Юна.

— Да.

— Какво, по дяволите, е това? — пита Гунарсон, който е успял да ги настигне.

— Като въздух, но с малко повече кислород — отговаря Хасе, докато с усилие надява жилетката си.

— Та колко време можеш да прекараш долу?

— С това — може би два часа… спокойно е.

— Благодаря ти, че се отзова — казва Юна.

Гмуркачът свива рамене и откровено обяснява:

— Синът ми е на футболен лагер в Дания… в Исхьой… Бях обещал да ида с него, но знаете как е, само аз и той сме… Та имаме нужда от някоя и друга допълнителна пара…

Поклаща глава, след което посочва гмуркаческата маска с цифрова камера и кабела, който заедно със спасителното въже е свързан в компютър.

— Аз записвам гмурканията си. Вие виждате всичко, което аз виждам… и междувременно можем да разговаряме.

Дънер, носен от течението на реката, с глухо тупване се удря в ръба на язовирната стена.

— Защо има дървесина във водата? — пита Юна.

Хасе се мъчи да надене цилиндрите си и невъзмутимо казва:

— Кой знае… Може би просто някой е изхвърлил дървесина, разядена от корояди.

Жена с изнурено лице, облечена в сини дънки, гумени ботуши и разкопчано пухено яке се задава заедно с една немска овчарка от паркинга при електроцентралата.

— Идва проклетият блъдхаунд — казва Гунарсон и потръпва.

Водачът на куче Сара Бенгтсон подминава лебедката и казва нещо с тих глас. Кучето незабавно спира и сяда. Тя не го удостоява нито с поглед, просто продължава да върви напред, като очаква то да прави каквото трябва.

— Чудесно, че можахте да се отзовете — казва Юна и се ръкува с нея.

Сара Бенгтсон среща погледа му за съвсем кратко, дръпва ръката си и, изглежда, търси нещо по джобовете си.

— Аз решавам тук — казва Гунарсон. — И не съм много по кучетата — просто да знаете.

— Сега, както и да е, съм тук — подчертава Сара и хвърля поглед към кучето.

— Как се казва? — пита Юна.

— Яки — усмихва се жената.

— Сега ще се спусне гмуркач — обяснява Юна. — Но ще е от голяма помощ, ако Яки може да маркира… Смятате ли, че ще се справи?

— Да — отговаря Сара Бенгтсон и изритва едно камъче.

— Има много вода и течението е дяволски силно — предупреждава Гунарсон.

— Миналата пролет намерихме едно тяло на дълбочина от шейсет и пет метра — отговаря Сара и бузите ѝ поруменяват.

— Какво чакаме, по дяволите? — пита Гунарсон и пали цигара.

Сара Бенгтсон сякаш изобщо не го чува. Погледът ѝ изучава черно блестящата вода. Пъха ръце в джобовете си и стои, без да мърда, след което с мек глас произнася:

— Яки.

Кучето незабавно става от мястото си и идва при нея. Водачката кляка, погалва кучето по шията и зад ушите. Казва му нещо окуражително, разказва му какво търсят и после заедно започват да вървят по язовирната стена.

Кучето е специално обучено да разпознава миризмата на кръв и дробовете на мъртви хора. Всъщност идеята е криминалните кучета следотърсачи да свързват миризмата на труп с нещо положително, но Сара знае, че Яки става тревожна и след това има нужда от утешаване.

Подминават мястото, където бе открито да се носи във водата столчето на Данте. Сара Бенгтсон внимателно насочва муцуната на Яки към високата вода.

— Не вярвам в това — усмихва се Гунарсон, запалва цигарата и се поглажда по корема.

Сара спира и прави възпиращ жест към Яки, когато кучето надушва следа. То протяга дългата си муцуна през ръба на стената.

— Какво усещаш? — пита тя.

Кучето души, движи се встрани, ала след това изгубва миризмата и продължава да върви по стената.

— Ала-бала — измърморва гмуркачът и си оправя жилетката.

Юна наблюдава водачката и овчарката с необикновено червеникава козина. Те бавно вървят покрай парапета и се приближават към мястото над отворените шлюзове, където течението е най-силно. Кичури от светлата коса на жената са се измъкнали от конската опашка и се развяват по лицето ѝ. Внезапно кучето спира и заскимтява, навежда се към водата, облизва муцуната си, става неспокойно, обръща се и прави тревожно кръгче.

— Има ли нещо долу? — пита водачката почти беззвучно и поглежда към черната вода.

Кучето не иска да остане на това място, тръгва нататък, души едно електрическо табло, но после отново се връща, скимтейки на мястото.

— Какво има? — пита Юна и се приближава.

— Всъщност не знам, не е маркирала, но се държи, сякаш…

Кучето се разлайва и жената отново кляка при него.

— Какво има, Яки? — пита нежно. — Какво странно има?

Кучето размахва опашка, когато Сара го прегръща и му казва, че е добро куче. Яки изскимтява и ляга на земята, почесва се с лапа зад ухото и се облизва по муцуната.

— Какви ги вършиш? — пита Сара, като се усмихва изненадано.