Свидетел на огъня

35

Флура Хансен запалва свещите на подноса и едва когато сяда на стола си, оглежда гостите. Петима от тях е виждала няколко пъти, но останалите са съвсем нови. Точно срещу нея седи мъж, който може би е едва трийсетгодишен. Лицето му е открито и красиво някак по момчешки.

— Добре дошли тук… при мен — казва тя и преглъща тежко. — Нека направо да започваме…

— Да — отговаря старият Аскер с дрезгав, дружелюбен глас.

— Хванете се за ръце и затворете кръга — сърдечно ги приканва Флура.

Младият мъж гледа право в нея. Погледът му е засмян и любопитен. В корема ѝ започва да пърха усещане на възбуда и очакване.

Възцарилата се тишина е черна и могъща, десетима души образуват кръг и единственото, което усещат, е как мъртвите се събират зад гърбовете им.

— Не разваляйте кръга — казва тя строго на групата. — Не разваляйте кръга, каквото и да се случи. Иначе нашите посетители може да не намерят обратния път към отвъдното.

Гостите ѝ са толкова възрастни, че близките, които смъртта им е отнела, са далеч повече от тези, които са останали в живота им. За тях смъртта е място, изпълнено с добре познати лица.

— Никога не бива да питате за деня на собствената си смърт — предупреждава Флура. — И никога не бива да питате за дявола.

— Защо не бива да го правим? — интересува се младият мъж с усмивка.

— Не всички духове са добри и кръгът е само порта към отвъдното…

В тъмните очи на младия мъж заиграва пламъче.

— Демони ли има? — пита той.

— Не ми се вярва — усмихва се Дина Сибелиус с безпокойство.

— Опитвам се да пазя портата — сериозно казва Флура. — Но те… те усещат топлината ни, виждат свещите да горят.

Отново става тихо. В тръбите шумоли. Прозвучава причудливо, неспокойно жужене, като от муха, уловена в паяжина.

— Готови ли сте? — пита Флура бавно.

Участниците промърморват утвърдително и тя усеща тръпка на наслада, когато забелязва как внимание от друго естество се е възцарило в стаята. Струва ѝ се, че чува как сърцата им бият, усеща ударите на пулса им да туптят в кръга.

— Сега ще изпадна в транс.

Флура затаява дъх и обгръща ръцете на Аскер Сибелиус и на новата жена. Присвива силно очи, чака, докато може, съпротивлява се срещу импулса да диша, докато се разтреперва, след което си поема дълбоко въздух и изпълва дробовете си.

— Имаме си толкова много посетители от отвъдното — проговаря Флура след малко.

Тези, които са присъствали и на предишни сеанси, измънкват утвърдително.

Флура усеща как младият мъж я поглежда, долавя неговия буден, заинтригуван поглед по бузите си, по косата си, по шията си.

Свежда глава и си казва, че ще започне с Виолет, за да убеди младия мъж. Флура знае нейната история, но я е оставила да почака. Виолет Ларсен живее в ужасна самота. Загубила е единствения си син преди петдесет години. Една вечер момчето се разболяло от вирусен менингит и нито една болница не пожелала да го приеме от страх да не избухне епидемия от заразата. Съпругът на Виолет разкарвал болното си дете от болница на болница през цялата нощ. На зазоряване момчето издъхнало в ръцете му. Бащата рухнал от скръб и починал едва година по-късно. В една съдбовна нощ цялото щастие на Виолет угаснало. Оттогава тя е бездетна вдовица. Живяла е така половин век.

— Виолет — прошепва Флура.

Старата жена обръща към нея влажните си очи.

— Да?

— Тук има едно дете, дете, което е хванало за ръката един мъж.

— Как се казват? — прошепва Виолет с разтреперан глас.

— Казват се… Момчето казва, че си го наричала Юсе.

Виолет ахва.

— Това е малкият ми Юсе — прошепва тя.

— А мъжът казва, че знаеш кой е, че ти си неговото цвете.

Виолет кимва и се усмихва.

— Това е моят Алберт.

— Имат послание за теб, Виолет — продължава Флура сериозно. — Казват, че те следват ден и нощ и че ти никога не си сама.

Едра сълза се отронва по набръчканата буза на Виолет.

— Момчето те умолява да не си тъжна. „Мамо, казва то, аз съм добре. Тате е с мен през цялото време.“

— Толкова много ми липсвате — хлипа Виолет.

— Виждам момчето, то е точно до теб и те докосва по бузата — прошепва Флура.

Виолет ридае безмълвно, отново става тихо. Флура чака топлината от стеариновата свещ да възпламени стронциевата сол, но то се бави.

Тя си мърмори под нос и обмисля кой да бъде следващият, на когото да се спре. Затваря очи и поклаща лекичко торса си.

— Толкова много са тук… — мълви тя. — Толкова много… Блъскат се в тясната порта, усещам присъствието им, копнеят за вас, копнеят да поговорят с вас…

Заслушва се, когато една от свещите на табличката започва да пращи.

— Не се карайте на портата — промърморва Флура.

Пращящата светлина изведнъж лумва с кървавочервен пламък и някой от групата изпищява.

— Ти не си поканен, ще останеш навън — решително отсича Флура и изчаква, докато червеният огън изчезне. — Сега искам да поговоря с мъжа с очилата — промърморва тя. — Да, ела по-близо. Как се казваш?

Флура слуша, съсредоточила се вътре в себе си.

— Искаш да е както обикновено — казва тя и се обръща към гостите. — Казва да е както обикновено. Да е както обикновено, с руладини и варени картофи и…

— Това е моят Стиг! — възкликва жената до Флура.

— Трудно се чува какво говори — продължава Флура. — Толкова много са тук — прекъсват го…

— Стиг — прошепва жената.

— Казва „прости ми“… иска да му простиш. — Чрез дланите, които се държат една за друга, Флура усеща как жената потреперва силно.

— Простила съм ти — прошепва възрастната жена.