Свидетел на огъня

49

„Страндвеген“ 47 се намира точно срещу моста Юргордсбрун. На адреса има буржоазна сграда с богато украсена порта и тъмно, красиво стълбище.

Елин и Як Франк са били единственото семейство, при което Вики Бенет е искала да се върне, макар да я живяла там за кратко. Отново и отново е молела да я върнат при тях, но семейство Франк са отказвали.

Когато Юна Лина позвънява на вратата с името Франк на черна блестяща табела, тя се отваря почти мигновено. Лежерен господин със златиста къса коса и равномерен слънчев загар вторачва въпросителен поглед в едрия криминален инспектор.

— Търся Елин Франк.

— Роберт Бианки, личен асистент на Елин — представя се мъжът и подава ръка.

— Юна Лина, от Националната полиция.

По устните на мъжа пробягва едва доловима усмивка.

— Звучи вълнуващо, но…

— Трябва да говоря с нея.

— Мога ли да попитам за какво става въпрос? Не бих искал да я притеснявам ненужно…

Личният асистент замлъква, когато среща хладните сиви очи на Юна.

— Почакайте във вестибюла, а аз ще отида да я попитам дали приема посетители — казва той и изчезва през една врата.

Вестибюлът е бял, без нито една мебел. Няма никакви гардероби, никакви предмети, никакви обувки, нито пък дрехи. Само бели, гладки стени и едно-единствено огромно огледало с тонирано в бяло стъкло.

Юна се опитва да си представи едно дете като Вики в тази среда. Едно невероятно, хаотично диваче, което се появява в регистрите едва на шест години. Дете, свикнало, че „у дома“ означава просто гаража или подлеза, където пренощува за момента.

Роберт Бианки се връща и със спокойна усмивка кани Юна да го последва. Прекосяват голям светъл салон с няколко канапета и орнаментирана кахлена печка. Плътни килими приглушават звука от стъпките им, докато прекосяват различните гостни на апартамента, и стигат до една затворена врата.

— Трябва само да почукате — казва той на Юна с несигурна усмивка.

Юна почуква и чува някой да ходи с обувки на токове по твърд под. Слаба елегантна жена на средна възраст, с тъмнокестеняви коси и големи сини очи отваря вратата. Облечена е в тънка червена рокля, която стига до под коленете ѝ. Тя е красива, грижливо гримирана и на шията ѝ виси наниз от три реда снежнобели перли.

— Заповядайте, Юна — казва тя с нисък глас и ясна дикция.

Влизат в окъпана в светлина стая с писалище, канапе и кресла, тапицирани в бяла кожа, и вградени етажерки за книги.

— Тъкмо мислех да пия чай масала — или може би е твърде рано за вас? — пита тя.

— Не, звучи добре.

Роберт излиза от стаята и Елин прави жест към канапето.

— Да седнем.

Без да бърза, тя се настанява точно срещу него и кръстосва крака.

— За какво става дума? — пита и го поглежда сериозно.

— Преди няколко години вие и съпругът ви Як Андершон сте били приемни родители на едно момиче…

— Помогнахме на много деца по различен начин, когато…

— Името е Вики Бенет — прекъсва я Юна деликатно.

Едва доловима сянка преминава по овладяното лице, но гласът остава все така спокоен.

— Вики я помня много добре — отговаря Елин с мимолетна усмивка.

— Какво си спомняте?

— Беше сладка и мила, и…

Елин Франк млъква и гледа пред себе си. Дланите ѝ са съвършено неподвижни.

— Имаме основания да смятаме, че е убила двама души в дом за младежи в околностите на Сундсвал — казва Юна.

Жената бързо извръща лице. Но Юна успява да забележи как очите ѝ помръкват. Придърпва роклята над коленете си с длани, които не успяват да прикрият потреперване.

— Какво общо има това с мен? — пита Елин.

Роберт почуква и влиза със звънтяща количка за сервиране. Елин Франк му благодари и му казва да остави количката при тях.

— Вики Бенет е в неизвестност от миналия петък — обяснява Юна, когато Роберт е излязъл през вратата. — Възможно е тя да ви потърси.

Елин не гледа в него. Леко свежда глава и преглъща тежко.

— Няма да го направи — хладно заявява след това.

— Защо смятате, че Вики Бенет не би ви потърсила?

— Тя никога няма да потърси контакт с мен — отговаря Елин и се изправя. — Грешка бе да ви допусна при себе си, преди първо да проверя какво ви води насам.

Юна започва да сервира, след което обръща поглед към жената.

— Към кого смятате, че би се обърнала Вики? Би ли се свързала с Як?

— Ако имате повече въпроси, можете да се свържете с адвоката ми — уточнява тя и излиза от стаята.

След малко в салона влиза Роберт.

— Ще ви изпратя до вратата — казва той.

— Много ви благодаря — отговаря Юна, налива чай в двете чаши, взема едната, духа и отпива внимателно.

Усмихва се и си взема лимонова бисквита от поднос с бяла ленена салфетка. Без да бърза, изяжда бисквитата и изпива чая си, взема салфетката от коляното си, избърсва уста, сгъва салфетката и я слага на масата, преди да се изправи.

Юна чува как Роберт върви след него, докато крачи през огромния апартамент, през салоните и гостната с кахлената печка. Продължава по каменния под в белия вестибюл и отваря вратата към стълбището.

— Един въпрос, който е редно да повдигна още сега, е, че е много важно Елин да не се свързва с отрицателни…

— Разбирам какво имате предвид — прекъсва го Юна. — Но на първо място, тук не става дума за Елин Франк, а за…

— За мен става дума именно за това, както и за нея — прекъсва го на свой ред Роберт.

— Да, но когато се завръща миналото, не се съобразява с никого — казва Юна, след което продължава надолу по стълбите.