Свидетел на огъня

74

Преди час Елин Франк се прибра в апартамента си след дълга среща с управата на голямата дъщерна фирма „Кингстън“, за да обсъдят две от компаниите на холдинга във Великобритания.

Изпълва я безпокойство, когато се сеща как смеси валиум и алкохол, и спа с фотографа от „Вог“. Повтаря си, че е имала нужда да се разсее от мрачните мисли, че е било малка авантюра, от която е имала нужда, тъй като отдавна не бе правила секс. Ала цялата се изпотява от срам.

Взела е бутилка „Перие“ от кухнята и преминава през стаите, облечена е със старото си избеляло долнище на анцуг и с изхабена от пране фланелка с нацепена картинка на АББА. В салона се спира пред телевизора точно когато много висока жена се е затичала към една хоризонтална летва за висок скок на огромен стадион. Елин оставя шишето с минерална вода на стъклената масичка, хваща ластика, който носи около китката си, и събира косата си на конска опашка, преди да продължи към спалнята.

По-късно тази вечер ще има конферентен разговор по телефона с филиала в Чикаго, докато ѝ правят маникюр и парафинова баня, а в осем часа ще ходи на благотворителна вечеря, ще седи на една от предните маси, а кавалерът ѝ ще е генералният директор на „Волво“. Шведската принцеса престолонаследничка ще връчва награда от Националния наследствен фонд, а „Роксет“ ще се грижат за доброто настроение на гостите.

Тя влиза между високите гардероби в дрешника си, чува звука от телевизора, но не го слуша, когато започва новинарската емисия. Отваря някои от гардеробите и разглежда дрехите. Накрая изважда металическо зелена рокля, създадена специално за нея от дизайнера Александър Маккуин.

Името Вики Бенет прозвучава от телевизора.

С бумтяща тревога в тялото тя изпуска роклята на пода и се връща в салона.

Големият телевизор има тънка бяла рамка и отстрани изглежда сякаш ярката картина се прожектира директно върху бялата стена. Инспектор на име Уле Гунарсон дава интервю пред мрачен полицейски участък. Опитва се да се усмихва търпеливо, ала в погледа му се чете раздразнение. Поглажда се по мустака и кима.

— Не мога да коментирам текущо разследването — отговаря той и сухо се прокашля.

— Но сте прекратили издирването с помощта на гмуркачи, вярно ли е?

— Така е.

— Означава ли това, че сте открили телата?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Светлината от телевизора примигва в стаята и Елин се взира в кадрите от изваждането на катастрофиралата кола. Кранът я повдига нагоре, тя излиза на повърхността и се залюлява. Пенейки се, водата изтича надолу, докато сериозен глас обяснява, че автомобилът, откраднат от Вики Бенет, е бил открит в Индалселвен по-рано през деня и че полицията се опасява — както заподозряната в убийство Вики Бенет, така и четиригодишният Данте Абрахамсон са загинали.

— Полицията не предоставя информация относно находката, но според наши източници гмурканията са били прекратени и националното издирване е спряно…

Елин вече не чува какво казва говорителят, когато показват снимка на Вики. Тя е по-голяма и по-слаба, но не се е променила. Сърцето на Елин сякаш спира да бие в гърдите ѝ. Припомня си усещането да носи спящото момиченце.

— Не — прошепва Елин. — Не…

Тя се взира в слабичкото, бледо лице на Вики. Косата ѝ стърчи във всички посоки, невчесана и чорлава, точно толкова трудна за сресване както винаги.

Тя все още е дете, а сега съобщават, че е мъртва. Погледът ѝ е непокорен, насила гледа към фотоапарата.

Елин се премества от телевизора, олюлява се и се подпира на стената, без да забелязва как една картина с маслени бои от Ерланд Кулберг се откача от стената и пада на пода.

— Не, не, не — скимти. — Не толкова, не толкова… Не, не…

За последно бе чула как Вики плачеше на стълбището, а ето че сега е мъртва.

— Не искам! — изкрещява тя.

С разтуптяно сърце отива до големия осветен шкаф-витрина, където е изложен големият ритуален поднос, завещан от баща ѝ. Подносът е семейна ценност, която се предава в наследство от поколения. Хваща горния край на витрината и я прекатурва с цялата си сила. Тя се сгромолясва на пода с трясък. Стъклените стени се разтрошават, по паркета се пръсват стъкълца и красиво декорираният поднос се счупва.

Елин се превива на две и се свлича на пода, сякаш я прерязва ужасяваща болка в стомаха. Диша запъхтяно и отново и отново си казва, че някога бе имала дъщеря.

„Имах дъщеря, имах дъщеря, имах дъщеря.“

Сяда, взема голям къс от порцелановия поднос на баща си, след което със сила прекарва острия ръб по китката си. Потича топла кръв, капчици падат на коляното ѝ. Отново прокарва острия долен край на парчето по китката си — рязко си поема дъх от болка и същевременно чува как ключалката на външната врата прещраква, след което някой отваря и влиза.