Свидетел на огъня

56

Каролин се събужда на дивана. Последната жар бавно блещука в огнището. Към нея струи мека топлина. Тя сяда и се оглежда наоколо в тъмния салон и трапезарията. Разбира, че е заспала на дивана и че всички са си легнали, а нея просто са я оставили там.

Каролин се изправя, отива до един от големите прозорци и поглежда навън. Сега се вижда водата отвъд тъмните рибарски колиби. Цари спокойствие. Иззад воал от облаци луната осветява морето.

Тя отваря скърцащата врата от борово дърво и усеща струята хладен въздух по лицето си. Зад нея дървените мебели пукат. Сенките в коридора са плътни и вратите към стаите на учениците едва се мержелеят. Каролин пристъпва в мрака. Подът е леденостуден. Внезапно ѝ се струва, че чува нещо, въздишка или стон.

Звукът идва от тоалетната.

Тя предпазливо се приближава, а сърцето ѝ бумти в гърдите. Вратата стои открехната. Там вътре има някой. Странният звук се чува отново.

Каролин надзърта предпазливо през тесния процеп.

Нина седи на тоалетната чиния с разтворени крака и безразлично изражение на лицето. Пред нея е коленичил мъж, заврял лице между бедрата ѝ. Тя е вдигнала горнището на пижамата си, така че той я стиска за едната гърда, докато я лиже.

— Вече трябва да свършваш — казва Нина с тежък глас.

— Добре — отговаря той и бързо се изправя.

Когато откъсва тоалетна хартия и избърсва устата си, Каролин вижда, че това е охранителят.

— Хайде, дай ми парите — казва Нина и протяга ръка.

Охранителят започва да рови из джобовете си.

— Мамка му, имам само осемдесет крони — отговаря той.

— Ама ти каза петстотин.

— Какво да направя, по дяволите? Имам само осемдесет.

Нина въздъхва и взема парите.

Каролин бързо подминава вратата и се шмугва в студената малка стаичка, която са ѝ определили. Тя затваря вратата и запалва лампата на тавана. Вижда отражението си в черния прозорец, разбира, че ясно може да бъде видяна отвън, след което бързо отива и спуска щората. За първи път от много време насам я обхваща страх от тъмното.

С неприятно чувство Каролин си мисли за светлите очи на Тула, докато говореше за различни серийни убийци. Малката Тула бе превъзбудена и бе искала да уплаши другите, като каза, че Вики ги е преследвала тук до рибарското селище.

Каролин решава да зареже миенето на зъбите. Нищо не може да я накара отново да излезе в дългия черен коридор.

Премества стола до вратата и се опитва да залости дръжката с облегалката. Не се получава. Донася няколко купчини стари списания, слага ги с треперещи ръце на пода под краката на стола, така че облегалката избутва дръжката нагоре.

Струва ѝ се, че долавя как някой се прокрадва в коридора точно отвън, обръща поглед към ключалката и по гърба я полазват тръпки.

Изведнъж зад нея нещо изтрещява. Щората се вдига и се завърта с грохот.

— Господи! — въздъхва тя и пак я спуска.

Каролин застава неподвижно в стаята и се ослушва. После угася лампата и бързо се мушва в леглото, завива се плътно с ватирания юрган и чака чаршафите да се загреят.

Лежи, без да помръдва, вторачена в тъмното в дръжката на вратата, и пак се сеща за Вики Бенет. Изглеждаше толкова срамежлива и внимателна. На Каролин не ѝ се вярва да е извършила тези ужасни неща, просто не може да го приеме. Докато успее да отклони мислите си към нещо друго, си спомня разбитата глава на Миранда и кръвта, която капеше от тавана.

Изведнъж в коридора се чуват предпазливи стъпки. Затихват, после продължават напред и спират точно пред нейната врата. През трептящия мрак Каролин вижда как някой се опитва да натисне дръжката на вратата. Но тя се опира в облегалката на стола. Каролин стисва клепачи, закрива очи и се моли: „Дядо Господи, зло над мен недей праща…“.