Свидетел на огъня

3

Елисабет застава неподвижно, загледана в коридора, и се ослушва. Отначало не се чува нищо, сетне отново го доловя. Лек шепот, така крехък, че едва може да бъде дочут.

— Твой ред е да жумиш — прошепва някой.

Елисабет стои като вкаменена и се взира в мрака, примигва отново и отново, но не може да различи никакви фигури.

Тъкмо си казва, че някое от момичетата говори насън, когато се чува странен звук. Сякаш някой е изпуснал на пода презряла праскова. И после още един плод. Тежък и влажен. Крак на маса проскърцва по пода и после още две праскови тупват долу.

С крайчето на окото си Елисабет долавя движение. Една сянка, която се приплъзва покрай нея. Тя се обръща и вижда, че вратата на трапезарията бавно се затваря.

— Почакай — казва, макар да смята, че пак вятърът прави течение.

Втурва се към вратата, хваща дръжката ѝ и усеща странна съпротива. Разиграва се кратка игра на дърпане, преди вратата просто да се отвори.

Елисабет влиза в трапезарията. Нащрек е и се опитва да обхване с поглед помещението. Набраздената от резки маса за хранене слабо блести. Предпазливо продължава напред към кахлената печка, вижда как собствените ѝ движения се отразяват, проблясвайки по затворените месингови капаци.

От нагретите димоходи струи топлина.

Внезапно иззад капаците се разнася шумолене и пукот. Тя отстъпва крачка назад и бутва един стол.

Просто нажеженото дърво се е разпаднало и се е ударило във вътрешната страна на капака. Стаята е съвсем празна. Тя си поема дъх, излиза от трапезарията, затваря вратата и тръгва обратно към коридора, който води до стаята за нощуване, ала отново спира и се заслушва.

От отделението на момичетата не се чува нищо. Кисели ухания преминават през въздуха, парещо металически. Погледът ѝ търси някакво движение в тъмния коридор, но всичко е неподвижно. Въпреки това нещо я тегли натам. Към редицата незаключени врати. Някои изглеждат открехнати, други са затворени.

От дясната страна на коридора се намират тоалетните, а след тях е нишата със заключената врата към изолатора, където спи Миранда.

Ключалката слабо мъждука.

Елисабет спира и затаява дъх. Звънък глас прошепва нещо в една от стаите, ала внезапно замлъква, когато Елисабет продължава натам.

— Пазете тишина — произнася тя на всеослушание.

Сърцето ѝ започва да бие по-учестено, когато прозвучава поредица бързи тупкания. Трудно е да се определи откъде идват, но звучи сякаш Миранда лежи в леглото и рита с босите си крака по стената. Елисабет си мисли да отиде там и да надзърне през ключалката, когато вижда, че някой е застанал в тъмната ниша. Човек е.

Тя издишва тежко и тръгва заднишком, с усещане за загадъчност, сякаш тялото ѝ е натежало от вода.

Мигом проумява опасността на положението, ала страхът я сковава.

Едва когато подът на коридора изскърцва, идва импулсът да бяга, за да спаси живота си.

Фигурата в мрака изведнъж започва да се движи бързо.

Елисабет се обръща, затичва се, чува стъпките след себе си, подхлъзва се на чергата, удря лакътя си в стената и продължава напред.

Мек глас я призовава да спре, ала тя не спира, а тича, втурва се по коридора.

Вратите се разтварят и отскачат обратно.

Обхваната от паника, тя профучава покрай приемната стая, опира се в стените. Таблото с Конвенцията за защита на детето на ООН се откъсва от куката и се удря в пода. Тя достига входната врата, несръчно натиска дръжката, бутва вратата и изтичва навън, в нощната прохлада, ала се подхлъзва на стъпалата към преддверието. Пада на хълбок и затиска единия си крак под себе си. Болката в глезена ѝ е толкова силна, че Елисабет изпищява. Влачи се по земята, чува тежки стъпки във вестибюла, пропълзява известно разстояние, изгубва чехлите си и стенейки, се изправя.