Свидетел на огъня

71

Юна стои пред заключените порти на полицейския гараж в голямата индустриална зона по протежението на „Берисгатан“ в Сундсвал. Иска да поговори с техниците и да огледа чантата от язовира, но никой не отговаря нито по телефона, нито на интеркома на портата. Зоната зад високите ограждения изглежда изоставена, паркингът е празен, всички врати са затворени.

Юна сяда в колата и отива до полицейския участък на главната улица, където се помещава Гунарсон. По стълбите среща Соня Раск. Тя е в цивилни дрехи, косата ѝ е мокра след душ, носи лек грим и има доволно изражение.

— Здравей — поздравява я Юна. — Гунарсон горе ли е?

— Майната му — казва тя и прави уморена физиономия. — През цялото време се чувства толкова застрашен от теб и смята, че се опитваш да му отмъкнеш работата.

— Аз съм просто наблюдател.

Тъмните очи на Соня топло проблясват към него:

— Да, чух, че си влязъл право във водата с дрехите и си доплувал до колата на дъното.

— Единствено с цел наблюдение — връща ѝ усмивката Юна.

Соня Раск се разсмива, потупва го по ръката, ала след това сякаш се засрамва и бързо слиза по стълбите.

Юна продължава нагоре. Както обикновено, радиото е включено в стаята за кафе на полицейския участък. Някой говори монотонно по телефона и през две стъклени врати вижда десетима души, които се съвещават около конферентна маса.

Гунарсон седи на късия край на масата. Юна отива до вратата. Една жена, седнала на масата, среща погледа му и поклаща глава, ала Юна въпреки това натиска дръжката и влиза.

— Какво има, по дяволите? — промърморва Гунарсон, щом го вижда.

— Трябва да погледна чантата на Вики Бенет — отговаря Юна кратко.

— В заседание сме — безпрекословно заявява Гунарсон, след което забива поглед в документите пред себе си.

— Всичко е при техниците на „Берисгатан“ — обяснява Ролф притеснено.

— Там няма никой — отговаря Юна.

— Откажи се, по дяволите — процежда Гунарсон. — Предварителното разследване е прекратено и ако питаш мен, вътрешните следователи могат да те схрускат за закуска.

Юна кимва и излиза от участъка, връща се в колата си и остава да седи зад волана. След това потегля към регионалната болница в Сундсвал. Опитва се да определи какво всъщност е това, което не му дава мира относно убийствата в „Биргитагорден“.

„Вики Бенет — разсъждава той. — Милото момиче, което може би невинаги е било чак толкова мило. Вики Бенет е нарязала лицата на една майка и на нейния син със счупено шише.

Били са жестоко обезобразени, но нито са потърсили медицинска помощ, нито са подали сигнал в полицията за извършеното насилие.

Преди да се удави, Вики е била заподозряна за две много брутални убийства.

Всичко сочи, че тя се е подготвила за деянието в «Биргитагорден», изчакала е прикритието на нощта, убила е Елисабет с чук, за да се добере до ключовете ѝ, върнала се е в къщата, отключила е вратата на изолатора и е убила Миранда.

Учудващото е, че Иглата твърди, че Миранда е била убита с камък.

Защо ѝ е било на Вики да оставя чука в стаята си и вместо това да взема камък?“

През главата на Юна на няколко пъти е минала мисълта, че старият му приятел може да греши. Това е една от причините, поради която все още не е споделил с никого подозренията си. Иглата ще трябва сам да представи теория си, когато е готов с протокола.

Другото забележително нещо е, че Вики е заспала в леглото си след убийствата.

Холгер Ялмерт бе нарекъл наблюдението на Юна интересно, ала недоказуемо.

Ала Юна бе видял как прясната кръв е била размазана или избърсана в чаршафите. Час по-късно кръвта бе оставила нови мърляви отпечатъци, когато Вики бе променила положението, в което е спяла.

Без свидетели едва ли някога ще получи отговор.

Юна е чел регистъра на „Биргитагорден“ и последната бележка на Елисабет Грим от петъка, ала нищо от кратките записки не предвещава изпълнената с насилие нощ.

„Момичетата не са видели нищо.

Никой не е познавал Вики Бенет.“

Юна вече е решил да се опита да разговаря с терапевта Даниел Грим.

Заслужава си да опита, макар да е мъчно да притесняваш скърбящ човек. Ала Даниел Грим е човекът, в когото момичетата, изглежда, имат най-голямо доверие. Ако някой може да проумее случилото се, това навярно е той.

Юна бавно вдига телефонната слушалка, прорязва го болка в рамото, набира номера. Припомня си терапевта, когато за първи път отиде в „Биргитагорден“. Даниел Грим полагаше усилия да се държи пред момичетата, но лицето му се изкриви от болка, щом разбра, че Елисабет е била убита.

Лекарят нарича острия шок, в който е изпаднал, араузъл. Едно травматично стресово състояние, което би могло много сериозно да засегне паметта на човек за дълго време.

— Психиатричната клиника, Ребека Стенбек — отговаря една жена след няколко сигнала.

— Бих искал да разговарям с един пациент… Казва се Даниел Грим.

— Момент.

Чува пръстите на жената да тракат по клавиатурата.

— За съжаление пациентът не приема разговори — отвръща тя.

— Кой е решил това?

— Лекуващият лекар — хладно отвръща жената.

— Можете ли да ме свържете с него?

Чуват се няколко изщраквания и след това сигналите.

— Ример.

— Казвам се Юна Лина, инспектор от Националната полиция — представя се. — Важно е да говоря с един пациент, който се казва Даниел Грим.

— Да, но това е изключено — тутакси отвръща Ример.

— Разследваме двойно убийство и…

— Никой няма да наруши забраната ми и да застраши рехабилитацията на пациента.

— Разбирам, че на Даниел Грим му е ужасно трудно, но обещавам да…

— Моята преценка — любезно го прекъсва Карл Ример. — Моята преценка е, че пациентът ще се оправи и полицията скоро ще може да започне да го разпитва.

— Кога?

— След два месеца, бих предположил.

— Но на мен ми е нужно да поговоря с него съвсем накратко още сега — опитва Юна.

— Като негов лекар съм длъжен да ви откажа — непоколебимо отговаря Ример. — Той бе ужасно разстроен след разпита на колегата ви.