Свидетел на огъня

25

Полицай Миря Слатнек е спряла патрулната кола напреки на цялото платно и е дръпнала ръчната спирачка. За да мине покрай нея друг автомобил, шофьорът му ще трябва да отбие в канавката и да кара с две колела в дълбокия ров.

Пред нея се е ширнала дълга права отсечка. Синята предупредителна светлина на полицейската кола хвърля блясъка си далеч върху мокрия асфалт, по тъмните иглички на дърветата и навътре между стволовете.

Дъждът силно барабани по покрива на автомобила.

Известно време Миря седи неподвижна, взира се навън през предното стъкло и се опитва да премисли положението.

Видимостта е лоша поради падащия дъжд.

Очакваше денят да е много спокоен, тъй като почти всички колеги в целия регион се занимават с мъртвото момиче в „Биргитагорден“. Дори Националната полиция е намесена в предварителното разследване.

Миря тайно е развила страх от оперативната страна на професията, без всъщност да е имала травмиращи преживявания. Може би всичко започна от онзи път, когато се опита да посредничи в една семейна драма със злополучен край, но това се случи преди много години.

Безпокойството се е промъкнало у нея и тя предпочита административни задачи и превантивна работа.

Тази сутрин беше чела рецепти от кулинарната си мрежа в офиса. Еленово филе в тесто, картофи на резенчета и сметанов сос с манатарки. Сочно пюре от йерусалимски артишок.

Беше се отправила с колата към Юпенген, за да погледне едно откраднато ремарке, когато постъпи сигналът за отвлеченото момче.

Миря си казва, че би могла да разреши случая с отвличането. Защото колата, в която е четиригодишният син на жената, подала сигнала, няма къде другаде да отиде.

Тази пътна отсечка е като дълъг тунел, като капан за риба.

Тирът се движи отзад.

Едната алтернатива е колата с момчето да мине по моста точно след Индал. Там колегата ѝ Ласе Бенгтсон е преградил пътя.

„Или пък ще дойде тук — а тук чакам аз“, мисли си Миря.

Приблизително десет километра зад колата кара тирът.

Разбира се, зависи от скоростта на автомобила, но в рамките на двайсет минути, не повече, трябва да е тук.

Миря си казва, че детето със сигурност не е отвлечено в същинския смисъл на думата. Навярно става дума за спор за попечителство. Жената, с която бе разговаряла по телефона, беше твърде разстроена, за да даде свързана информация, но това, което стана ясно, бе, че автомобилът ѝ трябва да се намира някъде по шосето, от тази страна на Нилсбьоле.

„Всичко скоро ще приключи“, казва си Миря.

Още малко и ще може да се върне в кабинета си в участъка, да си сипе чаша кафе и да хапне сандвич с шунка.

Ала същевременно има нещо, което я тревожи. Жената бе говорила за момиче с ръце като клони на дърво.

Миря не я попита за името ѝ. Нямаше време. Предположила бе, че от спешната централа са взели всички лични данни.

Тревогата на жената те караше сам да настръхнеш. Дишането ѝ бе бързо, описала бе случилото ѝ се като нещо непонятно, без каквото и да било логично обяснение.

Дъждът барабани по предното стъкло и капака на двигателя. Миря взема радиопредавателя и после повиква Ласе Бенгтсон.

— Какво става? — пита тя.

— Вали като из ведро, но иначе е спокойно, ни кола, ни проклета… Чакай, сега виждам един тир, по дяволите, един голям тир на шосе триста и трийсет.

— Това е шофьорът, който се е обадил — отговаря Миря.

— Но къде, по дяволите, е тойотата?! — възкликва Ласе. — Кисна тук от петнайсет минути, трябва да стигне при теб след пет минути, освен ако някоя летяща чиния не…

— Дай ми секунда — казва Миря бързо и прекъсва комуникацията с колегата си, когато вижда далечната светлина от два фара на автомобил.