Свидетел на огъня

88

Елин и Даниел седят безмълвни един до друг в нейното беемве. Когато излизат на магистрала Е4, тя изважда телефона си и се обажда на Юна Лина.

— Извинете, че ви безпокоя — казва с глас, който не успява да скрие нотка на отчаяние.

— Можете да се обаждате колкото поискате — отговаря Юна любезно.

— В колата съм с Даниел и той не смята, че Вики е извършила тези ужасни деяния — бързо обяснява Елин.

— Всички технически доказателства сочат към нея и всички…

— Но нещата не се връзват, защото Даниел твърди, че тя не е склонна към насилие — прекъсва го Елин развълнувано.

— Способна е на насилие — пояснява Юна.

— Вие не я познавате — почти изкрещява Елин.

За няколко секунди настава тишина, след което Юна изрича със спокойния си глас:

— Попитайте Даниел за лекарството зипрекса.

— Зипрекса ли?

Даниел я поглежда.

— Попитайте го за страничните ефекти — казва Юна и приключва разговора.

Тя шофира известно време покрай брега, към огромните гори.

— Какви са страничните му ефекти? — пита Елин тихо.

— Човек може да стане много агресивен, ако вземе по-голяма доза — делово отговаря Даниел.

— Вики вземала ли е това лекарство?

Той кимва и Елин не казва нищо.

— Това е добър медикамент — опитва се да обясни Даниел, но после отново замлъква.

Почти всичката светлина на фаровете е поглъщана от дърветата по края на гората, отзад сенките се застъпват и накрая се сливат в мрака.

— Забелязахте ли, че нарекохте Вики ваша дъщеря? — пита Даниел.

— Да, знам — отговаря Елин. — Там, в болницата. Просто стана толкова…

— Тя наистина ви е била дъщеря за кратко.

— Да, така беше — казва Елин, като не изпуска от поглед пътя.

Преминават покрай голямото езеро Армшон, което блести като чугун в мрака, когато Даниел си поема дъх.

— Тъкмо си мислех за нещо, което Вики каза в началото… Но сега не си спомням — казва той и остава замислен. — Точно така… Говореше за приятелите си от Чили, които имали къща…

Даниел млъква, свежда поглед към страничния прозорец и избърсва сълзите от бузите си.

— Елисабет и аз щяхме да ходим в Чили точно когато земетресението…

Той си поема дъх и седи неподвижен с ръце на коленете си.

— Разказвахте за Вики — напомни му Елин.

— Точно така… за какво говорех?

— Че имала приятели от Чили.

— Да…

— И че имали къща някъде.

— Така ли казах?

— Да.

— Но какво става, по дяволите? — промърморва той. — Какво не с наред с мен? Тоест… Всъщност това е лудост — трябваше да остана в болницата.

Елин му се усмихва леко:

— Радвам се, че не го направихте.