Свидетел на огъня

187

Юна намали скоростта пред жълтата сграда на гарата. Паркира, отвори багажника и извади огромния куфар на колелца.

— През нощта ли извади вещите си от куфара? — приглушено попита Сума.

— Да.

— И си сложил други неща?

Той кимна и отмести поглед към гарата с четири паралелни коловоза, насипи от чакъл с ръждив цвят, бурени и тъмни траверси.

Сума застана пред него.

— Дъщеря ти се нуждае от твоето присъствие в живота си.

— Нямам друга алтернатива — отвърна той и погледна през задното стъкло на колата.

Луми натика една голяма мека кукла в розовата си раничка.

— Имаш много алтернативи — продължи Сума. — Но вместо да се бориш, ти просто се предаваш, дори всъщност не знаеш дали опасността е истинска. Не мога да го разбера.

— Не си намирам Лоло — оплака се Луми на себе си.

— Влакът тръгва след двайсет минути — каза Юна.

— Не искам да живея без теб — продължи Сума тихо и се опита да го хване за ръката. — Искам всичко да е както обикновено…

— Да.

— Ако постъпиш така с нас, ще останеш сам.

Той не отговори. Луми излезе от колата, влачеше чантата си по земята. В косата ѝ бе увиснала червена шнола.

— Нима ще прекараш живота си в самота?

— Да — отвърна Юна.

От другата страна на релсите, между дърветата, блещукаше най-северният залив на езерото Силян.

— Кажи сега довиждане на тати — изрече Сума с беззвучен глас и бутна дъщеря си една крачка напред.

Луми стоеше неподвижна с помръкнало лице, забила поглед в земята.

— Побързай — подкани я Сума.

Луми вдигна очи за няколко секунди и каза:

— Чао, маймунке.

— Направи го както трябва — рече Сума с раздразнение. — Кажи довиждане наистина.

— Не искам — отвърна Луми и се вкопчи в единия крак на майка си.

— Въпреки това го направи — каза Сума.

Юна клекна пред малката си дъщеря. Челото му беше мокро от пот.

— Ще получа ли прегръдка?

Тя поклати глава.

— Ето идва маймуната с дългите си ръце — пошегува се той.

Юна я вдигна, усети как малкото ѝ телце се съпротивлява, как тя се смее насила, макар да усещаше, че нещо не бе както трябва. Опита се да зарита, за да слезе, ала той я притисна към себе си, само за малко, само за да усети мириса на вратлето ѝ.

— Глупчо — извика тя.

— Луми — прошепна Юна към бузката ѝ. — Никога не забравяй, че те обичам повече от всичко на света.

— Хайде, ела — повика я Сума.

Той пусна дъщеря си и се опита да ѝ се усмихне, искаше да я помилва по бузата, но не можеше. Сякаш тялото му беше от стъкло, което е било счупено и след това залепено отново. Сума го изгледа с ужасено, вкаменено лице, хвана Луми за ръка и я дръпна със себе си.

Чакаха влака в мълчание. Нямаше какво повече да си кажат. Над релсите бавно се носеха пухкави семенца на глухарчета.

Юна си спомня мириса на изгоряло от спирачките, който все още витаеше във въздуха, докато влакът се отдалечаваше от перона. Сякаш в просъница той стоеше и се взираше в бледото лице на дъщеря си през прозореца и малката ръчичка, която бавно махаше. До нея седеше Сума като вкаменена черна сянка. Преди влакът да изчезне зад завоя надолу към пристанището, Юна се обърна и тръгна към колата.