Роберт бе влязъл и намерил Елин коленичила на пода до строшения витринен шкаф.
— Елин, какво става?
Без да го погледне, тя се бе изправила. От вътрешната страна на лявата ѝ ръка се стичаше кръв и капеше от връхчетата на три пръста.
— Кървиш от…
Елин бе прекрачила парченцата стъкло и бе продължила да върви към спалнята си, когато той я спря и каза, че ще се обади на семейния лекар.
— Не искам, не ме е грижа…
— Елин — извика той разстроен. — Кървиш.
Тя погледна ръката си и видя, че навярно би било добре да превържат раната ѝ, след което отиде в кабинета, ръсейки след себе си капки кръв.
Седна пред компютъра, потърси телефонния номер на Националната полиция, обади се на централата и поиска да говори с този, който отговаря за разследването на убийствата в „Биргитагорден“. Една жена прехвърли разговора и Елин повтори въпроса си, чу бавно дишане и как някой пише на компютър, после въздъхва и записва още нещо.
— Предварителното разследване се води от прокуратурата в Сундсвал — обясни мъж с приятен глас.
— Няма ли полицаи, с които бих могла да разговарям?
— Прокуратурата работи в сътрудничество с полицията на „Вестернорланд“.
— Посети ме един инспектор от криминалната полиция, висок мъж със сиви очи и…
— Юна Лина.
— Да.
Елин взе химикалка и записа номера на корицата на лъскаво модно списание, благодари за помощта и затвори.
Бързо набра номера на инспектора, но ѝ казаха, че е в командировка и се очаква да се върне на следващия ден.
Елин тъкмо щеше да позвъни в прокуратурата в Сундсвал, когато дойде лекарят ѝ. Не ѝ зададе никакви въпроси. Елин просто седеше мълчаливо, докато той промиваше раните ѝ. Гледаше телефона, който стоеше върху августовския брой на британския „Вог“. Точно между гърдите на Гуинет Полтроу бе записан номерът на Юна Лина.
След като ѝ бяха сложили лепенки на раните и тя се върна в салона, от фирмата за чистота вече бяха измели стъкълцата и измили пода. Витринният шкаф бе изнесен навън и Роберт се бе погрижил счупеният порцеланов поднос да бъде изпратен на реставратор в Средиземноморския музей.