Престъпен ум

9.

Мъжът, който се наричаше Лиъм Шоу, седеше на леглото в малката килия, която се намираше дълбоко под земята — ниво пет на безлична сграда в комплекса на Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Краката му бяха кръстосани под тялото, а ръцете — с хлабаво сключени пръсти — бяха отпуснати в скута му. Очите му бяха отворени, но в тях нямаше движение, само безчувствен, полууплашен, полунесигурен израз, докато гледаше право напред в празната стена пред себе си. Всъщност нищо в него не помръдваше. Не поклащаше леко глава, пръстите му не потрепваха, не преместваше краката си, не променяше позата си и не люлееше тялото — нищо, освен неизбежната физическа моторна реакция на мигане.

Той седеше в тази поза от един час, втренчен в стената, сякаш ако я гледа достатъчно дълго, магически ще се пренесе на друго място. Краката му вече би трябвало да са се схванали и по петите му да бодат хиляди иглички. Вратът му би трябвало да е вкочанен от липсата на движение, но мъжът, изглежда, се чувстваше удобно и беше спокоен като човек, седнал в луксозната си дневна. Беше се научил на тази техника много отдавна… Отне му много години да я усъвършенства, но сега можеше да изчисти съзнанието си от повечето мисли. С лекота можеше да блокира звуците и да бъде сляп за всичко, случващо се около него, въпреки че очите му бяха широко отворени. Това беше нещо като транс по време на медитация, който го извисяваше на почти неземно ниво, но най-вече го запазваше психически силен. А той знаеше, че в момента се нуждае точно от това.

След снощи агентите бяха престанали да му досаждат. Обаче знаеше, че ще се върнат. Те искаха той да говори, но мъжът не знаеше какво да каже. Познаваше добре полицейските процедури и му беше ясно, че каквото и обяснение да им даде, няма да бъде достатъчно дори ако е истината. В техните очи той вече беше виновен, каквото и да каже или да не каже. Освен това разбираше, че фактът, че не го държат в обикновен полицейски участък или шерифски арест, а е предаден на ФБР, усложнява безкрайно много нещата.

Съзнаваше, че скоро трябва да им каже нещо, защото методите им на разпит щяха да се променят. Долавяше го в тона на гласовете на двамата агенти, които го разпитваха.

Привлекателната блондинка на име Тейлър беше мила, чаровна и учтива, а едрият мъж с крив нос, агент Нюман — много по-агресивен и раздразнителен. Типична екипна игра на добро и лошо ченге. Но безсилието им заради абсолютно твърдата му решителност да мълчи започваше да им личи.

Чаровността и учтивостта скоро щяха да се изчерпят. Това стана очевидно на последния разпит.

И тогава му хрумна идеята, а с нея дойде име.

Робърт Хънтър.