Престъпен ум

97.

Хънтър също се бе обърнал да види какво има зад вратата.

Коридорът беше дълъг и тесен. Стените бяха от солиден бетон, също като в контролната стая на бомбоубежището. От двете страни на коридора имаше по няколко врати и една — точно в дъното. Всичките бяха нашарени с бронзирани петна като онази, която Тейлър току-що отвори. Бяха затворени, с изключение на онази в дъното.

Светлината на флуоресцентните лампи не беше достатъчно силна, за да стигне до последната стая, и се виждаше само неясен силует, но Хънтър и Тейлър безпроблемно разпознаха очертанията на голо женско тяло. Тя седеше на стол. Главата ѝ безсилно беше клюмнала на гърдите. Ръцете ѝ бяха завързани зад гърба и жената не помръдваше.

Тейлър почувства, че стомахът ѝ се свива, и ѝ се догади.

— Призрак. Осветлението — каза Лушън и кимна към командното табло.

Без да отклонява вниманието си от Хънтър и Тейлър, Призрака пристъпи две крачки надясно и щракна превключвател на старомодното командно табло.

В стаята в дъното на коридора друга слаба електрическа крушка се мъчи да светне няколко секунди и най-после успя. Обля стаята в бледа жълтеникава светлина и веднага след това всеки мускул в тялото на Хънтър се напрегна.

Мадлин Рийд не беше мъртва. Тя беше жива, но в сравнение със снимката ѝ, която бяха видели преди няколко часа в кабинета на директор Кенеди, не беше дори бледо подобие на жената, която е била. Беше драстично отслабнала. Гладката ѝ кожа се бе състарила с четирийсет години за няколко месеца и сега висеше на костите ѝ като на неизлечимо болен от рак пациент. Тъмните кръгове под очите ѝ приличаха на наранявания. Самите очи бяха хлътнали в черепа и ѝ придаваха вид на труп. Устните ѝ бяха сухи и напукани, а тялото ѝ изглеждаше немощно и изключително крехко.

Когато лампата в стаята светна, Мадлин примигна отчаяно няколко пъти. Тъжните ѝ объркани очи се бореха със светлината след часовете на мрак. Фокусирането отне известно време, но когато най-после се случи, пресушеният ѝ мозък трябваше да се бори, за да осмисли образите пред нея. Тя леко надигна глава и изражението на лицето ѝ се промени от озадачено в изпълнено с надежда, после в умоляващо, а накрая пак стана отчаяно. Устните ѝ се раздвижиха, но дори да излязоха думи, звукът им не беше достатъчно силен, за да стигне до слуха на някого в отсрещния край на коридора.

След като стаята бе осветена, Хънтър и Тейлър най-после видяха цялата картина.

Мадлин наистина беше гола и ръцете ѝ бяха стегнато завързани зад облегалката на стола, а глезените — за краката му.

Очите ѝ най-сетне видяха хора в другия край на коридора и тя започна да трепери. Дишането ѝ беше задъхано, сякаш в помещението нямаше достатъчно кислород.

— Мадлин — каза Хънтър, съзирайки първите признаци на остра болка в нея. Знаеше, че тя е преживяла ужасяващи неща. Беше измъчвана и уплашена толкова дълго време, че непосредствената ѝ реакция, когато видя някого в тази адска дупка, беше ужасяващ страх. В момента за нея всеки беше заплаха, защото всеки, когото бе срещнала тук долу, я беше изтезавал. — Чуй ме, миличка. — Гласът му беше спокоен и топъл. — Името ми е Робърт Хънтър и съм от ФБР. Дошли сме да ти помогнем. Успокой се, ще те измъкнем оттук.

Хънтър се почувства напълно безполезен, докато изричаше тези думи. Искаше да отиде при Мадлин, да развърже ръцете и краката ѝ, да я изведе от бомбоубежището и да я увери, че е в безопасност, че кошмарът е свършил и че вече никой няма да я нарани, но не можеше да го направи. Можеше само да говори празни думи и да се надява, че това е достатъчно, за да ѝ помогне да не изгуби контрол.

Устните ѝ отново се раздвижиха, но звуците пак не бяха достатъчно силни, за да стигнат до някого в контролната стая. Робърт обаче безпроблемно четеше по устните.

«Моля ви, помогнете ми…»

Той погледна крадешком към Призрака, който стоеше до командното табло. Беше стиснал здраво оръжието си и погледът му сякаш изгаряше дупка в тила на Тейлър. Лушън стоеше само на крачка вляво от него, но вниманието му беше насочено другаде. Нищо не убягваше от погледа му. Ако Хънтър опиташе нещо, щеше да бъде мъртъв.

Лушън кимна на Призрака, който щракна няколко лостчета на командното табло. Вратата на стаята, където беше Мадлин, се затвори с трясък и несъмнено я хвърли в още по-силен страх.

Тейлър инстинктивно се обърна към Лушън и Призрака.

— Не. Моля ви, недейте.

Внезапното ѝ движение изненада Призрака и едва не го изкара от равновесие. Ръката му се изопна още повече и пръстът му беше готов да натисне спусъка.

— По-добре стой където си, кучко.

— Моля ви — повтори Кортни и вдигна ръце в знак, че се предава. — Тя ще се паникьоса още повече, след като затворихте вратата.

Лушън кимна безгрижно.

— Да, знам.

Тейлър се вбеси.

— Копеле.

— Пусни я, Лушън — намеси се Хънтър. — Пусни Мадлин. Тя вече не ти трябва. Не е необходимо да отнемаш живота ѝ. Тя не означава нищо за теб. Вземи мен и пусни нея. Нека Кортни изведе Мадлин от тук, а ти вземи мен.

— Тъп смотаняко — рече Призрака, който още държеше на прицел Тейлър. — Осъзнай реалността, едър мъжаго. Ние вече ви държим, и курвата в стаята, и готината кучка от ФБР с хубавите пръсти на краката. — Той изпрати въздушна целувка на Тейлър и потърка слабините си. — Скоро ще бъдеш моя, кучко. И ще те накарам да пищиш. Можеш да се обзаложиш.

Кортни загуби самоконтрол.

— Да го духаш, шибан грознико с пигмейска пишка!

Може би заради думите ѝ или защото на Призрака му беше писнала тази игра, но бушонът в главата му пламна.

— Не — каза той толкова гневно, че думата изтече като лига от устата му. — Ти го духай, тъпа кучко. — И натисна спусъка на пистолета си.