Престъпен ум

35.

Ейдриън Кенеди, който гледаше и слушаше разпита от контролната стая в сектора с килиите, незабавно задейства бюрократичната машина, за да получи федерална съдебна заповед за обиск. Той имаше предимства, тъй като беше директор във ФБР, и въпреки ранния час и факта, че щата Вашингтон е три часа назад от Вирджиния, успя да вземе заповед, подписана от федерален съдия от Сиатъл, за рекордно време.

Въпреки че Лушън беше казал на Хънтър и Тейлър, че ключът за мястото, където се намират останките на двете жертви, е на същата връзка, която бяха използвали за къщата в Мърфи, Кенеди не искаше да чака. Нямаше намерение да изпрати Хънтър, Тейлър или някой друг агент от Куонтико чак до Сиатъл само за да провери дали Лушън отново лъже или не.

След като издейства съдебна заповед, Кенеди се обади в полевия офис на ФБР на Трето авеню 1110 в Сиатъл, щата Вашингтон, и в 8:30 тихоокеанско време екип от двама агенти беше изпратен на адреса, който Лушън беше казал на Хънтър и Тейлър. — Комплекс от складове под наем.

— Е, къде отиваме, Ед? — попита специален агент Серджо Декър, когато седна зад волана и включи двигателя на черния джип «Форд».

Едгар Фигероа, специалният агент, ръководещ операцията, току-що се бе настанил на предната седалка до него. Той беше на трийсет и пет години, висок и с широки рамене, с атлетично телосложение. Черната му коса бе подстригана с дължина един сантиметър и човек трябваше само да погледне носа му, за да разбере, че е чупен най-малко два пъти.

— Да проверим склад за лични вещи на Северна сто и трийсета улица — отговори той и закопча предпазния колан.

Декър кимна, изкара джипа на заден ход, зави надясно по Трето авеню и се отправи на северозапад към Сенека Стрийт.

— Какъв е случаят? — той.

— Не е наш — отвърна Фигероа. — Мисля, че са се обадили някъде от високо, от Вашингтон или Куонтико. Ние само ще потвърдим достоверността на адреса.

— Наркотици?

Фигероа повдигна рамене и в същото време поклати глава.

— Не съм сигурен, но не мисля. Доколкото знам, Агенцията за борба с наркотиците не участва. Не ми казаха много, но предполагам, че става дума за останки на жертви.

Декър повдигна вежди.

— Натъпкани в складова клетка?

— Това е адресът, който ни казаха — потвърди Фигероа.

Декър отново зави надясно и подкара по междущатско шосе 5 Север, отправяйки се към Ванкувър, Британска Колумбия. Движението не беше натоварено, както можеше да се очаква по това време сутринта, но все пак имаше коли.

— Задържали ли са някого? — попита Декър.

— Доколкото разбрах, да. И мисля, че го държат или във Вашингтон, или в Куонтико. — Фигероа отново повдигна рамене. — Вече споменах, не ми казаха много, но останах с убеждението, че е нещо голямо.

— Имаме ли съдебна заповед, или ще влезем, убеждавайки ги със сладки приказки и чара си на агенти на ФБР? — пошегува се Декър.

— Имаме заповед — отговори Фигероа и погледна часовника си — На адреса ще ни чака съдебен полицай.

Пътуването от офиса на ФБР на Трето авеню до сградата с индивидуални складове, която се намираше в северната част на града, им отне двайсет и пет минути. Като повечето такива сгради отвън тази също приличаше на хангар. Цялата беше боядисана в бяло, а търговското име беше изписано с огромни зелени букви отпред. Големият паркинг за клиенти беше почти празен. Имаше само няколко коли, разпръснати тук-там. Млада двойка разтоварваше съдържанието на взет под наем бял микробус върху грамадна количка. Микробусът беше паркиран до платформа номер две.

Декър спря джипа до малката декоративна зелена градина точно пред входа на главния офис. Земята все още беше мокра от дъжда, който бе спрял преди около четирийсет минути, но съдейки по тъмното небе, щеше да завали отново.

Двамата агенти слязоха от джипа. От бял «Джийп Компас» на няколко метра вдясно от тях слезе жена на четирийсет и няколко години.

— Аз съм съдебен полицай Джоана Хюс — представи се тя и протегна ръка. Не беше необходимо да пита. Хюс лесно разбра, че Фигероа и Декър са двамата агенти на ФБР, с които трябва да се срещне.

Кестенявата ѝ коса бе прибрана на тила в стегната конска опашка и челото ѝ изглеждаше твърде голямо за овалното ѝ лице. Не можеше да се нарече привлекателна. Носът ѝ бе твърде заострен, устните — прекалено тънки, и като че ли непрекъснато присвиваше очи, сякаш се опитваше да прочете нещо, кое то се намира твърде далеч от нея. Беше елегантно облечена в кремав делови костюм и носеше обувки с остри носове и високи токчета. Агентите се представиха официално и се ръкуваха с нея.

— Ще влезем ли? — Хюс посочи приемната.

Прозвуча електронна камбанка, когато Фигероа бутна вратата на офиса и тримата влязоха в прекалено ярко осветена правоъгълна стая. Двамата агенти на ФБР не свалиха тъмните си очила. Джоана Хюс само изпита желание да си беше взела нейните.

Вляво от вратата имаше малко пространство за седене. Светлокафяв четириместен диван и два еднакви на цвят фотьойла бяха поставени около ниска кръгла маса от хром и стъкло. На плота бяха наредени няколко списания и брошури за складовите помещения. В ъгъла имаше голямо шише с вода и охладител. Зад дървената рецепция седеше млад мъж, който не изглеждаше на повече от двайсет и пет години. Очите му бяха втренчени в смартфона му. Или трескаво пишеше съобщения, или беше погълнат от някаква смешна забавна игра. Едва след пет-шест секунди той най-после отмести поглед от малкия екран и вдигна глава.

— С какво мога да ви помогна? — попита, остави смартфона до компютърния монитор пред себе си, стана и се усмихна прекалено ентусиазирано на посетителите.

— Вие ли сте отговорникът тук? — попита Хюс.

— Точно така, госпожо. — Той кимна веднъж. — Какво мога да направя за вас?

Тя се приближи и показа служебните си документи.

— Аз съм Джоана Хюс от федералната съдебна полиция на Съединените щати. Тези двама господа са федерални агенти от ФБР.

Фигероа и Декър бръкнаха в джобовете на саката си и извадиха картите си.

Младият мъж ги погледна и отстъпи назад. Изглеждаше смутен.

— Някакъв проблем ли има? — Въодушевената му усмивка се изпари.

Хюс му даде лист хартия с правителствения печат на Съединените щати.

— Това е федерална съдебна заповед за обиск, която ни дава законно разрешение и право да претърсим индивидуално складово помещение номер триста двайсет и пет — каза тя спокойно, но с много авторитетен глас. — Бихте ли го отворили?

Рецепционистът погледна заповедта, прочете няколко реда, направи гримаса, сякаш бяха написани на латински, и се поколеба за миг.

— Аз… мисля, че трябва да се обадя на шефа си.

— Как се казваш, момче? — попита Декър.

— Били.

Били беше висок метър и седемдесет, с къса руса коса със заострени нагоре с гел кичури на места. Имаше набола брада на три дни и по две обеци на всяко ухо.

— Е, Били, може да се обадиш на когото искаш, но ние нямаме време да чакаме. — Декър кимна към заповедта за обиск. — Както обясни федералният съдебен полицай Хюс, този лист хартия, подписан от федерален съдия на Съединените щати, ни дава законното право да претърсим складово помещение триста двайсет и пет със или без твоето съдействие. Нито ти, нито ние се нуждаем от разрешението на шефа ти, за да го направим. Само това тук е разрешението, от което се нуждаем. Ако не ни отвориш вратата, за твое съжаление, ние ще я разбием, използвайки каквито средства намерим за необходимо.

— И няма да бъдем отговорни пред закона за причинени щети — добави Фигероа. — Разбираш ли какво ти казвам?

Били очевидно се почувства много неудобно. Мобилният му телефон иззвъня на плота на рецепцията, известявайки пристигането на съобщение, но той дори не го погледна.

— Това копие от заповедта остава при теб — продължи Декър. — Можеш да го покажеш на шефа си, на адвоката си или на когото искаш. Екземплярът гарантира, че ти не нарушаваш закона или правилника на фирмата и че не правиш нищо забранено. — Той млъкна и погледна часовника си. — Нямаме абсолютно никакво време за губене, Били. Затова какво да бъде? Ще ни пуснеш ли в складовото помещение, или да разбием вратата? Трябва да направиш избор.

— Будалкате се с мен, нали? — попита Били.

Погледът му се отмести към стъклото зад двамата агенти, сякаш се опитваше да открие скрита камера някъде там.

— Това е официално, Били — отвърна Хюс. Тонът ѝ говореше, че не се шегува.

— Наистина ли сте от ФБР? — В тона на Били прозвуча вълнение.

— Да, настина — отвърна Декър.

— Вижте, бих искал да помогна. Мога да ви пусна в сградата. Няма проблем. Но не мога да отворя вратата на склад триста двайсет и пет, защото има катинар. Никоя от нашите врати няма заключващ механизъм, само много дебело плъзгащо се резе. Клиентите ни могат да купят катинар от нас. — Били бързо показа табло зад себе си с няколко катинара с различна големина. — Могат да си донесат и свои катинари, но не е позволено да слагат допълнителна ключалка. Щом помещението се даде под наем, ние вече нямаме достъп до него. Всеки склад е напълно личен.

Фигероа кимна и се замисли за момент.

— Добре. Можеш ли да ни кажеш детайлите на абонамента?

— Разбира се. — Били започна да пише нещо на компютъра зад рецепцията и след няколко секунди каза: — Ето. Складовото помещение е средно по големина, едно от нашите специални, три на три метра.

— Специално? — попита Декър.

— Да — отговори Били. — Има електрически контакт.

— Добре.

— Било е дадено под наем преди осем месеца, на четвърти януари, на някой си господин Лиъм Шоу — продължи да чете от екрана. — Платил е цялата година в аванс… в брой.

— Не съм изненадан — рече Декър.

— Складовото помещение се намира в коридор Е — добави Били. — Мога да ви заведа, ако искате.

— Да вървим — едновременно казаха Фигероа и Декър.