Престъпен ум

70. Тайно място

Три дни по-рано

Тя се закашля, разпръсквайки слюнки, и се събуди. Или поне мислеше, че е будна. Вече не можеше да определи. За нея реалността беше ужасяваща като най-страшния ѝ кошмар. Беше постоянно объркана и съзнанието ѝ непрекъснато бе замъглено — полувцепенено, полубудно.

Поради липсата на слънчева светлина отдавна беше загубила представа за времето. Знаеше, че е затворена в тази смрадлива адска дупка отдавна. Имаше чувството, че са минали години, но може би бяха месеци или дори седмици. Времето се влачеше бавно и никой не броеше дните.

Тя все още си спомняше вечерта, когато се запозна с него в онзи бар в източната част на града. Той беше по-голям от нея, но очарователен, привлекателен, образован, много интелигентен и забавен и знаеше как да прави комплименти на една жена. Накара я да се почувства изключителна, сякаш озарява небето. В края на вечерта я настани в такси и не предложи, нито дори намекна да дойде с нея. Обаче поиска номера на телефона ѝ.

Тя трябваше да признае, че беше доста развълнувана, когато той ѝ се обади само след няколко дни и я попита дали иска да вечерят заедно. Тя прие, като се усмихна широко.

Той я взе в седем вечерта, но така и не стигнаха до ресторанта. Веднага щом се качи в колата и си сложи предпазния колан, тя почувства, че нещо я убоде по врата. Той действаше толкова бързо, че тя дори не видя ръката му да се движи. Следващото, което си спомняше, беше, че се събуди в тази студена и влажна стая.

Помещението беше точно дванайсет на дванайсет крачки. Беше ги броила много пъти. Стените бяха грубовати и направени от тухли и хоросан, а подът — от грапав бетон. Вратата в средата на едната стена беше метална, с правоъгълно прозорче, което се заключваше, на метър и половина от пода. Същинска врата в затвор. До отсрещната стена имаше тънък и мръсен дюшек и одеяло, което миришеше на мокро куче. Нямаше възглавница. В ъгъла имаше пластмасова кофа, която да използва като тоалетна. Нямаше прозорци и слабата жълтеникава крушка, заключена в метална решетка в средата на тавана, светеше денонощно.

Откакто беше отвлечена, тя беше виждала похитителя си само няколко пъти, когато той влизаше в килията да ѝ донесе вода и храна, нова ролка тоалетна хартия и да смени кофата с чиста.

Засега не я беше докоснал, нито наранил. И не говореше много. Тя пищеше, молеше го, опитваше се да го заговори, но той не отвръщаше. Веднъж физическата му реакция я уплаши толкова много, че тя се подмокри. От чист страх подсъзнанието ѝ настояваше да го попита какво иска от нея и какво смята да ѝ направи. Затова един ден не устоя и го попита. Той не отговори с думи. Само я погледна и в очите му тя видя нещо, което не бе съзирала преди — неподправено зло.

Носеше ѝ храна и вода, понякога всеки ден, но невинаги. Въпреки че напълно беше загубила представа за времето, тя все пак можеше да прецени, че някои от интервалите между дажбите са твърде дълги, определено повече от един-два дни.

Веднъж, след третото или четвъртото носене на храна, тя изчака вратата да се отвори и се опита да го нападне изненадващо, с всичката сила, която имаше, посягайки да издере лицето му с изпочупените си нокти. Той обаче, изглежда, бе очаквал това да се случи и преди да успее да го одраска поне малко, заби юмрук в стомаха ѝ толкова силно, че тя се преви на две и повърна. После до края на деня лежа на пода свита на кълбо от болка.

Понякога дажбите бяха по-големи от друг път — повече шишета вода, повече пакети крекери и курабийки, повече десертни блокчета, повече хляб и дори повече плодове. И после той не идваше дълго време. Колкото по-голяма дажба ѝ донесеше, толкова по-дълго го нямаше, и последната дажба, която тя получи, беше най-голямата от всичките.

Не знаеше колко отдавна беше това, но прецени, че е по-отдавна от всеки друг път. Много бързо се научи да пресмята всичко почти до съвършенство. Когато храната и водата ѝ привършеха, той ѝ носеше нови запаси, но не и този път.

Храната ѝ се беше свършила преди известно време, може би три-четири дни, макар да ѝ се струваше, че е минало повече време. Водата ѝ свърши един-два дни след това. Чувстваше се немощна и обезводнена. Устните ѝ бяха сухи и напукани. Тъй като беше гладна, сега студът и влагата в стаята ѝ въздействаха повече от обикновено. Прекарваше повечето време свита на кълбо в някой от ъглите на помещението, увита във вонящото одеяло, но въпреки това не можеше да престане да трепери.

От известно време гърлото ѝ гореше, сякаш беше запалено, но днес повече от всякога. Отчаяно се нуждаеше от вода. Клепачите ѝ бяха натежали и трябваше да полага усилия, за да ги отвори. Главата я болеше толкова силно, че имаше чувството, че всяко леко движение, което прави, ще бъде последното и след това мозъкът ѝ ще експлодира в черепа.

Тя допря ръка до лепкавото си чело и сякаш докосна горещ метал. Пламтеше.

С изумително усилие вдигна глава и погледна към вратата. Стори ѝ се, че чу нещо. Стъпки може би. Някой идваше.

Колкото и безумно да беше, на устните ѝ се появи усмивка. Човешкият мозък е много сложен орган и крехкият и съсипан ум понякога се хваща за сламка. В момента тя не мислеше за него като за мъжа, който вероятно щеше да я изнасили многократно и после да я убие, а като за спасител, който идва да ѝ донесе храна и вода и да изнесе препълнената тоалетна кофа, която изпълваше стаята със зловоние и болестотворни микроби.

Тя се подпря на стената и бавно се изправи. С колебливите стъпки на уморен от битка войник се довлече до вратата и притисна ухо до нея.

— Хей… — подвикна със слаб глас, който сякаш принадлежеше на уплашено дете.

Никой не отговори.

— Хей… там ли си?… Моля те?

Мълчание.

— Може ли да ми дадеш вода? — Гласът ѝ се задави от сълзи. Трепереше толкова силно, че зъбите ѝ тракаха. — Моля те…? — Тя се разплака. — Моля те, помогни ми… Само няколко капки вода, моля.

Не чу нищо, освен абсолютна тишина.

Остана на пода до вратата с притиснато до нея ухо много време, може би два часа, но не долови никакъв шум. Никой не беше дошъл. Умореният ѝ мозък беше така отчаян, че започваше да я заблуждава. Температурата ѝ беше толкова висока, че имаше халюцинации.

След известно време риданията ѝ стихнаха. Тя избърса сълзите от очите и мръсното си лице и тъй като нямаше сили отново да стане, допълзя до ъгъла и одеялото в другия край на стаята.

Губеше ума си. Чувстваше, че се побърква.

Отново се сви на кълбо и си зашепна:

— Не се предавай. Остани силна. Ще преживееш това. Остани силна… — Млъкна и се намръщи, докато обърканите ѝ очи обхождаха стаята. — Остани силна… — повтори тя и пак млъкна, опитвайки се да си го спомни, но не успя. Не можеше да повярва, че го е забравила. — Аз съм…

Нищо.

— Името ми е…

Празнота.

Отчаяно искаше да си каже да остане силна, но не можа да си спомни името си и отново се разрида.