Престъпен ум

16.

Въпреки изненадата си Хънтър се постара да изглежда спокоен и отпуснат. Той беше сигурен, че последните шест думи на състудента му са повишили напрежението в съседната стая за наблюдение, но сега нервите на Лушън, изглежда, се бяха успокоили достатъчно, за да говори. Хънтър знаеше, че трябва да поддържа разговора гладък и спокоен, само да насочва стария си приятел в правилната посока и да го остави да говори.

Той придърпа стол и седна до масата срещу.

— Знаеш кой го е направил? — попита го със спокоен тон, сякаш питаше някого колко е часът.

Водещите разпити обикновено заемат авторитетна поза и стоят прави, а разпитваният седи — в по-ниско, подчинено положение. Теорията е, че това въздейства като метод на сплашване — този, който задава въпросите, е на по-високо ниво и говори отвисоко на онзи, който отговаря. Това въздейства на спомените от детството, които повечето хора вероятно имат, когато родителите им са ги упреквали за лошо държание. Но последното, което искаше Хънтър в момента, бе Лушън да се чувства по-уплашен, отколкото вече беше. Той седна, за да не бъде в авторитетна позиция и да бъде на едно ниво с Лушън. От психологическа гледна точка Хънтър се надяваше ходът му да има ефект и да намали до минимум напрежението в стаята.

— Не знам «точно» кой го е направил — каза Лушън, наведе се напред и сложи лакти на масата, — но това е логично заключение. Трябва да е или човекът, на когото доставях колата, или онзи, който ми я даде. Ако не са го направили те, ще знаят кой го е извършил. Трябва да говорите с тях. — Лушън млъкна и въздъхна дълбоко, прочувствено. — Трябва да ми помогнеш, Робърт. Аз не съм онзи, когото ФБР търси. Не съм го направил. Аз съм само доставчик.

За пръв път Хънтър забеляза леко емоционално треперене в гласа на Лушън. Той знаеше, че колата не е регистрирана на името на Лушън. Агентите на ФБР му го бяха казали, но за пръв път чуваше, че Лушън е доставял автомобила на някого другиго.

— Карал си форда на някого? — попита Хънтър.

Лушън отново избегна погледа му. Когато най-после заговори, тонът му пак беше спокоен и контролиран, но този път имаше нюанс на гняв.

— Реалността е, че животът не се отнася еднакво към всеки, приятелю мой. Убеден съм, че знаеш това.

Хънтър не беше сигурен за какво говори той и затова зачака.

Лушън стрелна поглед към камерите на тавана и после към голямото еднопосочно огледало зад Хънтър. Знаеше, че го записват. Съзнаваше, че нищо, което каже, няма да остане само между него и Робърт, и за миг сякаш се смути.

Хънтър долови внезапното неудобство на приятеля си и проследи погледа му, но не можеше да направи нищо, за да попречи на другите да слушат. Шоуто беше на ФБР, не негово. Той даде малко време на Лушън.

— След като напуснах Станфорд, направих няколко грешки — каза Лушън и млъкна, преосмисляйки думите си. — Всъщност направих доста грешки. Някои от тях много лоши. — Той най-после погледна Хънтър. — Предполагам, че трябва да започна отначало.