Престъпен ум

112.

Хънтър беше бърз, ръката му бръкна в кобура и се насочи към Лушън само за част от секундата.

Лушън трепна и Хънтър видя, че тялото му се скова, но не от страх, а от изпълнено с трепет очакване, от задоволство от постижението му. Радостта му обаче беше кратка.

Хънтър пусна чифт белезници в скута му.

Лушън го погледна озадачено. Робърт не държеше пистолет.

— Прав си — каза той. — Джесика заслужава справедливост. Нероденото ми дете заслужава справедливост. И аз заслужавам справедливост за онова, което си направил. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да ти пръсна черепа тук и сега. Ние обаче не сме единствените, които заслужават справедливост заради деянията ти, Лушън. Родителите, семействата и приятелите на всяка жертва, която си изтезавал и убил през годините, също заслужават справедливост. Те заслужават да знаят какво се е случило с онези, за които повечето от тях са се надявали просто да са изчезнали. Те заслужават да знаят къде са останките на любимите им хора. Заслужават възможността да ги погребат подобаващо според вероизповеданията си. И най-много от всичко заслужават да знаят, че чудовището, което е убило любимите им хора, никога повече няма да убива. — Хънтър погледна Кенеди, който сега стоеше само на две крачки от него, и после отново Лушън. — Поради тази причина, да, ще изменя на обещанието си към себе си и към Джесика. И този път няма да има разпити и разговори, Лушън. Ти вече нямаш козове да преговаряш, защото тетрадките ти са у нас и всичко, което трябва да знаем, е написано на страниците им, включително местонахождението на останките на всяка една от жертвите ти. Нещата за теб свършват до тук. — Хънтър кимна на командосите от специалните части. — Сега може да го приберете.