Престъпен ум

25.

Този път Лушън Фолтър вече седеше до металната маса в стаята за разпити, когато вратата забръмча и се отвори и Хънтър и Тейлър влязоха вътре. Както и преди, ръцете му бяха оковани с метална верига. Краката му също бяха оковани и веригата на глезените бе закачена за дебелата метална скоба на пода до стола му. Зад него стояха двама въоръжени морски пехотинци. Те кимнаха на Хънтър и Тейлър и излязоха от стаята, без да проронят нито дума.

Лушън се беше навел напред на стола. Ръцете му бяха сложени на масата, а пръстите — преплетени. Бавно и спокойно барабанеше с палци в равномерен ритъм, сякаш тактуваше в унисон с мелодия, която чуваше само той. Главата и очите му бяха наведени. Погледът му бе съсредоточен в ръцете.

Тейлър нарочно остави вратата да се затръшне след нея, но силният трясък, изглежда, не стигна до ушите на Лушън. Той не трепна, нито вдигна ръка и не престана да барабани с палци. Все едно се намираше в някакъв свой свят.

Хънтър пристъпи напред и спря от другата страна на масата пред него. Ръцете му бяха спокойно отпуснати отстрани на тялото. Не седна. Не каза нищо. Чакаше.

Тейлър стоеше до вратата. В очите ѝ гореше гняв. По обратния път за Куонтико се беше зарекла да не показва гнева си и да бъде прагматична… безпристрастна… да се държи професионално, но когато отново видя Лушън, който невъзмутимо седеше в стаята, кръвта ѝ кипна във вените.

— Извратено копеле — изтърси тя. — Колко души си убил?

Лушън продължи да гледа палците си, следвайки ритъм, който не чуваше никой друг.

— Всичките ли ги одра? — добави Тейлър.

Отговор не последва.

— За всяка от жертвите ли направи по един от онези извратени трофеи?

Лушън пак не отговори, но този път спря да барабани с палци, бавно вдигна глава и срещна погледа на Хънтър. Двамата дълго мълчаха и се изучаваха като съвършено непознати, които се готвят да се вкопчат в схватка. Първото, което Хънтър забеляза, беше поведението на Лушън, което се бе променило драстично от предишния им разговор. Нямаше следа от емоционалния Лушън, който се страхуваше, че с него се извършва огромна несправедливост, и се нуждаеше от помощ. Другият Лушън, който сега седеше пред Хънтър, изглеждаше по-силен… по-уверен… безстрашен. Дори лицето му изглеждаше по-безпощадно, като на борец, който не бяга от никакъв сблъсък — човек, готов да посрещне всичко. Имаше нещо различно и в израза на тъмнокафявите му очи, нещо много студено и дистанцирано, лишено от всякакви чувства, празен поглед, който Хънтър беше виждал няколко пъти преди това, но никога в очите на Лушън. Поглед на психопат.

Лушън въздъхна.

— Съдейки по изражението на лицето ти, Робърт, сигурен съм, че си познал татуировката в едната рамка на стената ми.

Хънтър осъзна, че това е била истинската причина Лушън да спомене за Сюзън и татуировката ѝ първия път. Не за да отклони разговора от деликатна тема, докато нервите му се успокоят, а защото искаше да бъде абсолютно сигурен, че Робърт си спомня, преди да го изпрати в къщата.

Хънтър не знаеше какво да отговори, затова запази мълчание.

— Тази ми е любимата — продължи Лушън. — Знаеш ли защо, Робърт?

Хънтър не каза нищо.

Лушън му се усмихна доволно, сякаш спомените изпълниха сърцето му с радост.

— Сюзън ми беше първата.

— Извратено копеле — повтори Тейлър и пристъпи напред, сякаш се кани да се нахвърли върху него, но разумът, изглежда, надделя в последната секунда и тя спря до металната маса.

Леденият поглед на Лушън бавно се насочи към нея.

— Моля ви, престанете да се повтаряте, агент Тейлър. Вече ме нарекохте извратено копеле. — Гласът му беше безизразен. Никакви чувства. Никаква топлина. — Може и да съм такъв, но ругатните не ви подхождат. — Той прокара език по устните си, за да ги навлажни. — Обидите са за слабите. За хора, които нямат интелекта да спорят интелигентно. Мислите ли, че ви липсва интелект, агент Тейлър? Защото, ако е така, не би трябвало да сте агент на ФБР.

Тейлър си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Въпреки че очите ѝ още блестяха от гняв, тя знаеше, че Лушън само се опитва да я ядоса.

— Разбирам, че в момента все още сте в шок от откритието си в къщата — продължи Лушън, — затова чувствата ви са малко разпалени. — Той безучастно повдигна рамене. — Разбираемо е. Но се обзалагам, че гневният ви изблик не е нещо, което се очаква от старши агент на ФБР, нали? Бас ловя, че е изненадал дори самата вас, както и че сте се зарекли да не избухвате. Обещали сте си да запазите спокойствие и да се държите професионално, нали, агент Тейлър? — Лушън не ѝ даде време да отговори. — Но да умееш да сдържаш чувствата си е много сложно нещо. Въпреки най-добрите ви намерения, емоциите ви лесно могат да се разгорещят. Изискват се много тренировки, за да се научите да ги контролирате. — Той отново повдигна рамене. — Но съм сигурен, че един ден ще го постигнете.

Тейлър полагаше усилия да си държи езика зад зъбите. Беше очевидно, че Лушън разчита на още една емоционална реакция, но тя не отстъпи.

— Колко бяха, Лушън? — попита Хънтър със спокоен глас, най-после нарушавайки мълчанието си. — Ти каза, че Сюзън е била първата. Колко бяха жертвите?

Лушън се облегна назад и му отправи заучена усмивка.

— Много добър въпрос, Робърт. — Той сякаш се замисли. Не съм сигурен. След известно време им загубих броя.

Тейлър почувства, че кожата ѝ отново настръхна.

— Но съм записал всичко — добави Лушън и започна да кима.

— Да. Наистина има дневник, Робърт. Дори повече от един. Документирал съм всичко — места, където съм бил, хора, които съм убил, методи, които съм използвал…

— И къде са? — попита Тейлър.

Лушън се ухили и премести ръце. Веригата изтрака върху металната маса.

— Търпение, агент Тейлър, търпение. Не сте ли чували поговорката «Хубавите неща се случват на онези, които умеят да чакат.»

Въпреки че думите на Лушън бяха предназначени за Тейлър, вниманието му беше насочено към Хънтър.

— Знам, че в момента в мозъка ти се въртят хиляди въпроси, Робърт. Знам, че искаш да разбереш защо и как… и очевидно, тъй като си ченге, да идентифицираш всички жертви. — Лушън разкърши врат, сякаш за да освободи някакво напрежение. — Това може да отнеме известно време. Но повярвай ми, Робърт, наистина искам да разбереш защо и как. Това е истинската причина да те повикам тук.

Лушън погледна покрай Хънтър към еднопосочното огледало зад него. Той вече не говореше на Хънтър, нито на Тейлър. Знаеше, че след онова, което бяха открили в Северна Каролина, от другата страна на огледалото стои по-високопоставен служител на ФБР, някой с властта да взима всички решения.

— Знам, че и вие искате да знаете защо и как — каза Лушън със смразяващ тон, гледайки отражението си. — Все пак това е прочутият Отдел по бихейвиористични науки към ФБР. Вие живеете, за да изучавате умовете на хора като мен. И повярвайте ми, не сте срещали друг като мен.

Лушън усети, че напрежението отвъд огледалото се засили.

— Нещо повече — продължи той. — Трябва да идентифицирате жертвите. Това е ваш дълг. Но ви уверявам, че никога няма да го направите без моето съдействие.

Хънтър видя, че Тейлър неспокойно премести тежестта си от крак на крак.

— Добрата новина е, че съм готов да го направя. Но ще го сторя по моите условия, затова слушайте внимателно. — Гласът на Лушън стана още по-сериозен. — Ще говоря само пред Робърт и никого другиго. — Той млъкна и огледа стаята. — Разпитите вече няма да се провеждат тук. Не се чувствам удобно и… — Лушън вдигна ръце и ги размаха. Веригата между китките му отново изтрака върху металната маса. — Не обичам да съм окован. Изпадам в много лошо душевно състояние, което не е хубаво нито за мен, нито за вас. Освен това обичам да се движа, когато говоря. Помага ми да мисля. Затова от сега нататък Робърт може да идва в килията ми. Ще говорим там. — Той погледна крадешком Тейлър. — Агент Тейлър може да присъства на разпитите, ако иска. Харесвам я. Но ще трябва да се научи да контролира гнева си.

— Не си в позиция да преговаряш — каза тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— О, напротив, агент Тейлър. Защото ваш екип сигурно претърсва всеки сантиметър на къщата ми в Мърфи. И ако са поне малко компетентни, те би трябвало да намерят онова, което вие и Робърт не видяхте… — Лушън млъкна и отново се втренчи в Хънтър. — Това е само началото.