Престъпен ум

4.

Вниманието на Хънтър се отмести за миг към капитан Блейк и когато очите им се срещнаха, тя извиняващо се повдигна рамене.

— Не ми казаха много, Робърт, но от малкото, което разбрах, ми се струва, че искаш да го чуеш. — Барбара се върна до бюрото си. — По-добре те да ти обяснят.

Хънтър погледна Кенеди и зачака.

— Защо не седнеш, Робърт? — попита Кенеди и предложи едното кресло.

Хънтър не помръдна.

— Предпочитам да стоя прав, благодаря.

— Кафе? — попита Кенеди и посочи машината за еспресо в ъгъла.

Погледът на Хънтър се втвърди.

— Добре. — Кенеди вдигна двете си ръце в знак, че се предава, и в същото време едва забележимо кимна на специален агент Тейлър. — Да започваме. — Той се върна на мястото си.

Тейлър остави чашата си с кафето, пристъпи напред и спря до неговото кресло.

— И така — започна тя, — преди пет дни около шест сутринта, докато карал на юг по шосе 87, някой си господин Джон Гарнър получил сърдечен удар в покрайнините на градче на име Уийтланд в Югоизточен Уайоминг. Не е необходимо да пояснявам, че е загубил контрол върху пикапа си.

— В онази сутрин валял проливен дъжд и господин Гарнър бил единственият човек в пикапа — добави Кенеди и направи знак на Тейлър да продължи.

— Може би вече знаете, но шосе 87 се простира от Монтана чак до Южен Тексас и като повечето американски магистрали, освен ако въпросната отсечка не минава през минимално населен район или зона с повишен риск от произшествия, няма предпазни парапети, стени, високи бордюри или издигнати островчета в средата… нищо, което да попречи на превозното средство да напусне шосето и да се отправи в произволна посока.

— Отсечката, за която говорим, не попада в категорията минимално населен район, нито в зона с повишен риск от произшествия — отбеляза Кенеди.

— Поради чист късмет — продължи Тейлър, — или липса на късмет, в зависимост от гледната точка, господин Гарнър получил сърдечния удар точно когато минавал покрай отбивка за камиони с малка закусвалня, «При Нора». Изпаднал в безсъзнание зад волана, а пикапът излязъл от пътя, минал през площ с ниска трева и се отправил към закусвалнята. Според свидетелите пикапът на господин Гарнър се бил насочил право към заведението. По това време на деня и поради проливния дъжд, който се изливал, в закусвалнята имало само десет души — седем клиенти и трима служители. Местният шериф и единият му заместник били двама от клиентите. — Тя млъкна и се прокашля. — В последната секунда сигурно се е случило нещо, защото пикапът на господин Гарнър драстично променил курса и не уцелил ресторантчето само с около метър. Криминалистите по пътните произшествия установили, че пикапът попаднал в голяма и дълбока дупка само няколко метра преди да стигне до закусвалнята, и това е причината воланът рязко да завие наляво.

— Пикапът се забил в съседната постройка с тоалетните — допълни Кенеди. — Дори ако сърдечният удар не е убил господин Гарнър, то сблъсъкът със сигурност го е направил.

— Това е първият неочакван обрат — каза Тейлър и вдигна показалеца на дясната си ръка. — Докато се отклонявал от заведението и се насочвал към тоалетните, пикапът закачил задната част на син форд «Таурус», паркиран навън. Колата била на единия клиент.

Тейлър млъкна и посегна към куфарчето си, което беше до бюрото на капитан Блейк.

— Пикапът блъснал форда достатъчно силно, за да се отвори капакът на багажника — отново се обади Кенеди.

— Шерифът не го забелязал — каза Тейлър, — защото изтичал навън. Главната му цел била да се погрижи за шофьора на пикапа и пътниците, ако е имало такива.

Тя бръкна в куфарчето си и извади цветна снимка с размер трийсет на двайсет сантиметра.

— Но заместникът му го е видял — обяви тя. — Докато бягали навън, нещо в багажника на форда привлякло погледа му.

Хънтър зачака.

Тейлър се приближи до него и му даде снимката.

— Ето какво видял в багажника.