Престъпен ум

1.

— Добро утро, шерифе. Добро утро, Боби — извика иззад шубера възпълничката чернокоса сервитьорка с татуировка на малко сърце на лявата китка. Не беше необходимо да поглежда часовника на стената вдясно от себе си. Знаеше, че часът е шест и няколко минути сутринта.

Всяка сряда, неизменно, шерифът Уолтън и заместникът му Боби Дейл идваха в закусвалнята за шофьори на камиони на Нора в покрайнините на Уийтланд в Югоизточен Уайоминг, за да похапнат сладък пай. Според мълвата в закусвалнята на Нора правеха най-хубавите пайове в цял Уайоминг. Всеки ден от седмицата имаше различна рецепта. В сряда предлагаха пай с ябълки и канела, любимия на шерифа Уолтън. Той много добре знаеше, че първата партида винаги излиза от фурната точно в шест сутринта и че няма нищо по-хубаво от вкуса на току-що изпечен пай.

— Добро утро, Бет — отвърна Боби, докато изтръскваше дъждовната вода от връхната си дреха и панталоните си. — Казвам ти, навън се излива адски потоп — добави той и разтърси крак, сякаш се беше подмокрил.

Летните порои в Югоизточен Уайоминг бяха нещо обикновено, но бурята тази сутрин беше най-силната през сезона.

— Добро утро, Бет — присъедини се шериф Уолтън, свали шапката си, избърса лицето и челото си с носна кърпа и бързо огледа закусвалнята. По това време на утрото и при проливния дъжд навън в заведението имаше много по-малко хора от обикновено. Заети бяха само три от петнайсетте маси.

Мъж и жена на около двайсет и пет години седяха на масата най-близо до вратата и закусваха палачинки. Шерифът предположи, че очуканият сребрист фолксваген «Голф», паркиран навън, е техен.

Следващата маса бе заета от едър изпотен мъж с обръсната глава, който сигурно тежеше най-малко сто и седемдесет килограма. С количеството храна пред него лесно биха се нахранили двама, може би трима много гладни човека.

На последната маса до прозореца седеше висок мъж с прошарена коса и рунтав мустак с формата на конска подкова под крив нос. Ръцете му бяха покрити с избледнели татуировки. Той вече бе приключил със закуската си и се беше облегнал назад на стола, като си играеше с пакет цигари. Изглеждаше замислен, сякаш трябваше да вземе много трудно решение.

За шериф Уолтън нямаше съмнение, че двата големи камиона навън са на тези двама мъже.

В края на бар плота седеше приятно облечен мъж на четирийсет и няколко години. Пиеше кафе без сметана и захар и ядеше поничка с шоколадова глазура. Косата му беше къса и добре подстригана, а брадата — стилна и поддържана. Прелистваше брой на сутрешния вестник. Шериф Уолтън заключи, че тъмносиният форд «Таурус», паркиран отстрани на закусвалнята, сигурно е негов.

— Точно навреме — каза Бет и намигна на шерифа. — Току-що ги извадихме от фурната. — Тя повдигна рамене. — Сякаш не знаеш.

Приятното ухание на току-що изпечен ябълков пай с лек примес на канела вече се разнасяше из заведението.

Шериф Уолтън се усмихна.

— Поръчваме обичайното, Бет — рече той и се настани до бара.

— Идват веднага — отговори Бет и отиде в кухнята. След няколко секунди тя се върна с две вдигащи пара големи парчета пай, залети с меден крем. Изглеждаха идеални.

— Ммм… — обади се мъжът, който седеше в другия край на бар плота, и плахо вдигна пръст като хлапе, което иска разрешение от учителя да говори. — Има ли още от този пай?

— Разбира се — отговори Бет и му се усмихна.

— В такъв случай може ли едно парче и за мен, моля?

— И за мен — извика от масата си грамадният шофьор на камион и вдигна ръка. Вече облизваше устни.

— И за мен — рече мъжът с мустака като конска подкова и прибра пакета цигари в джоба на якето си. — Паят мирише страхотно.

— И вкусът му е страхотен — добави Бет.

— Превъзходен е — каза шериф Уолтън и се обърна към хората около масите. — След миг ще се озовете в рая на пайовете. — Очите му изведнъж се разшириха от изненада. — Мамка му! — възкликна той и скочи от стола.

Реакцията на шерифа накара Боби Дейл бързо да извие тяло и да проследи погледа на Уолтън. През големия прозорец зад масата на младата двойка той видя фарове на пикап, който се беше насочил право към тях. Колата изглеждаше неуправляема.

— Какво става, по дяволите? — извика Боби и стана.

Всички в закусвалнята се обърнаха към прозореца и стъписването, което се изписа на лицата им, беше еднакво. Пикапът се носеше към тях като насочваща се ракета и не показваше признаци, че ще свърне или ще намали. До сблъсъка оставаха две-три секунди.

— Бягайте! — изкрещя шериф Уолтън, но не беше необходимо да го казва. Всички в заведението инстинктивно вече се втурваха, за да избягат от пътя на превозното средство. С тази скорост пикапът щеше да разбие фасадата на закусвалнята и вероятно нямаше да спре, докато не стигне до кухнята отзад, разрушавайки всичко и убивайки всички по пътя си.

Разнесоха се отчаяни писъци и настана хаос. Всички знаеха, че няма да имат достатъчно време да се дръпнат от пътя на пикапа.

Оглушителният трясък прозвуча като експлозия. Земята се разтресе под краката на хората.

Шериф Уолтън пръв вдигна глава и се огледа наоколо. Едва след няколко секунди разбра, че пикапът не е разбил фасадата на сградата.

Намръщването бе последвано от озадаченост.

— Всички добре ли са? — извика шерифът, като трескаво оглеждаше другите.

От ъглите на помещението се чуха приглушени утвърдителни отговори.

Шерифът и заместникът му веднага скочиха на крака и хукнаха навън. След миг ги последваха и останалите. Дъждът се бе усилил през последните няколко минути и сега валеше в гъсти завеси, силно намалявайки видимостта.

По чист късмет пикапът беше попаднал в дълбока дупка в земята само на няколко метра от закусвалнята и рязко бе променил посоката си наляво, пропускайки заведението само с около петдесет-шейсет сантиметра. Когато беше свърнал, бе закачил задната част на тъмносиния форд, паркиран навън, а после се беше забил в страничната постройка, където имаше две тоалетни и склад, като ги беше разрушил напълно. За щастие в тоалетните и склада нямаше никого.

— Мамка му! — възкликна шериф Уолтън и почувства, че сърцето му заблъска в гърдите. Сблъсъкът беше превърнал пикапа в абсолютна развалина, а външната постройка — в порутена съборетина.

Шерифът прескочи отломките и пръв стигна до пикапа. Вътре беше само шофьорът — мъж с прошарена коса, който наближаваше шейсетте, въпреки че беше трудно да се каже. Шериф Уолтън не можа да го познае, но беше сигурен, че не е виждал пикапа в Уийтланд. Превозното средство беше старо и ръждясало, «Шевролет 1500» от началото на деветдесетте години на миналия век, и въпреки че шофьорът бе закопчал предпазния колан, ударът беше твърде силен. Предницата на пикапа заедно с двигателя се беше огънала назад и бе пробила шофьорската кабина. Таблото и воланът бяха притиснали гърдите на шофьора към седалката. Лицето му беше обляно в кръв и разрязано от парчета от предното стъкло. Едно се беше забило в гърлото му.

— По дяволите! — процеди през стиснати зъби шериф Уолтън, докато стоеше до вратата на шофьора. Не беше необходимо да проверява пулса му. Знаеше, че човекът не е оцелял.

— Боже мой! — с треперещ глас възкликна Бет на един-два метра от него.

Той се обърна към нея и вдигна ръце, предупреждавайки я да спре.

— Бет, не идвай тук — заповяда ѝ с твърд глас. — Върни се вътре и стой там. — Погледът му се насочи към останалите клиенти на закусвалнята, които бързо вървяха към пикапа. — Върнете се в закусвалнята. Това е заповед. Сега целият район е отцепен, чувате ли?

Всички спряха, но никой не се обърна да се върне.

Очите на шерифа потърсиха заместника му и откриха Боби, който стоеше до форда «Таурус». Изражението на лицето му представляваше смесица от шок и страх.

— Боби! — извика шериф Уолтън. — Обади се за линейка и на пожарната. Веднага.

Боби не помръдна.

— Излез от унеса, по дяволите! Чу ли какво ти казах? Искам да се обадиш по радиопредавателя и да повикаш линейка и пожарната.

Боби продължаваше да стои неподвижно. Имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще повърне. Едва тогава шерифът осъзна, че Боби не гледа него, нито смачкания пикап. Очите му бяха приковани във форда «Таурус». Преди да се блъсне в постройката с тоалетните, пикапът бе закачил задната лява част на форда и вратата на багажното отделение се беше отворила.

Боби изведнъж излезе от вцепенението и посегна към пистолета си.

— Никой да не мърда! — извика той, прицелвайки се с трепереща ръка от човек на човек. — Шерифе — добави с треперещ глас. — Елате да видите нещо.