Престъпен ум

77.

Хънтър почувства, че сърцето му спря да бие, кръвта му се смрази във вените и празнотата в стомаха му се превърна в черна дупка, която заплаши да погълне душата му. Искаше да каже нещо, но гласът му бе заседнал в гърлото.

Очите му бяха съсредоточени върху Лушън, но не и умът. Мислите му се бяха върнали към нощта, когато част от него умря заедно с Джесика. Не се наложи да търси дълго. Всеки детайл, който беше видял в онази нощ, се бе запечатал в паметта му. Ровенето в тези спомени беше болезнено, но лесно. Той ясно си представи снимката, за която говореше Лушън — строшеното стъкло, сребристата рамка и думата ЧЕНГЕ, написана с големи кървави букви, отвесно. Както бе казал Лушън, това беше единствената фотография, на която думата бе написана по този начин.

Хънтър положи усилия да разсъждава логично и успя някак да обуздае гнева си, преди да избухне.

Ако Лушън се бе докопал до полицейските доклади за убийството на Джесика, тогава имаше вероятност да се е сдобил и с доклада и описа на криминалистите, който беше много подробен.

Той изпусна затаения си дотогава дъх.

Лушън долови съмнението му.

— Все още не си убеден, а? Не е ли интригуващ защитният механизъм на мозъка, Робърт? За да се опита да избегне мъчителната болка, която предугажда, че предстои, мозъкът понякога, макар и подсъзнателно, прави всичко възможно да намери алтернативен отговор. Дори пренебрегва факти и се мъчи да се хване за неща, които знае, че не са верни. Но не мога да те обвиня, Робърт. Ако бях на твое място, и аз не бих повярвал. Но реалността е, че това е истината.

Тейлър почувства с кожата си колко взривоопасен е станал въздухът в подземния коридор.

— Пак блъфираш — опита тя още веднъж. Гласът ѝ беше гневен и няколко децибела по-силен от преди. — Робърт каза, че извършителите са били двама. Криминалистите са намерили отпечатъци на двама души на местопрестъплението. Нима ще ни кажеш, че този път си имал съучастник? И… — Тейлър наблегна, преди Лушън да отговори. — Сега имаме твоите отпечатъци в базата данни. Едно от първите неща, които прави компютърната система на ФБР, е да провери отпечатъка на всеки арестуван човек за съвпадение с базата данни на ИАСРПО за неразкрити престъпления. Ако пръстовите ти отпечатъци бяха съвпаднали с някои от намерените в дома на Джесика или от местопрестъплението на друго неразкрито деяние, щяхме да разберем преди няколко дни.

ИАСРПО е «Интегрирана автоматизирана система за разпознаване на пръстови отпечатъци». След взимането на ДНК проба компютърната система на ФБР извършва същата проверка и в Националната база данни на ДНК.

Лушън търпеливо зачака Тейлър да свърши да говори.

— Както вече ви обърнах внимание, агент Тейлър, вие сте доста наивна понякога. Мислите ли, че е трудно да се инсценира местопрестъпление? Мислите ли, че е трудно да се направи така, че убийството да изглежда като страничен продукт на обир? Мислите ли, че сдобиването и подставянето на нечии други пръстови отпечатъци в дома на Джесика би представлявало проблем за човек като мен? — Той се засмя. — Мога да ви кажа имената на двамата мъже, на които принадлежат отпечатъците. Не че ще можете да ги потвърдите, но мога да ви кажа и мястото, където ще намерите останките им. Исках да прилича на обир, извършен от членове на банда. Исках полицията да издирва двама заподозрени вместо един. Защо мислите, че ФБР нямаше представа, че съществувам, агент Тейлър? Защо мислите, че след толкова много убийства вашият Отдел по бихейвиористични науки така и не можа да свърже никое от тях с някое друго? Защо мислите, че не издирвахте убиец, който убива хора от двайсет и пет години?

Поражение и гняв започнаха да издълбават бръчки на лицето на Тейлър.

— Това се нарича заблуда, агент Тейлър. Да накараш полицията да мисли едно, докато истината е съвсем различна. Това е изкуство и аз съм много добър в него.

Лушън отново насочи вниманието си към Хънтър.

— Може би това ще изчисти всички съмнения от съзнанието ти веднъж завинаги, Робърт. Ти каза, че бижутата на Джесика са били откраднати, но описа ли на детективите какво точно е било взето?

Хънтър почувства, че по кожата му като обрив се разпространява неприятно усещане.

— Не, разбира се — продължи Лушън. — Съмнявам се дали си знаел всичките ѝ бижута. Аз обаче мога да ти кажа какво точно беше взето. Тя държеше всичко в една красива кутийка с цветя на тоалетката в стаята си до друга снимка на вас двамата. Снимка, която не беше докосната и надраскана. Вие двамата на плажа. — Той млъкна и по изражението на Хънтър видя, че е улучил целта, но още не беше приключил. — Взех кутията, а от тялото ѝ, освен годежния пръстен, за който ти спомена, свалих и две диамантени обеци и изящната ѝ огърлица. Медальонът с колибри от бяло злато. Окото му е малък рубин.

Този път самодисциплината не можа да удържи гнева на Хънтър. Той избухна и удари с юмруци няколко пъти плексигласа.

Очите му се напълниха със сълзи. Дълбоката болка в тях се виждаше ясно. Без дори да съзнава, през стиснатите му зъби се процеди една-единствена дума.

— Защо?