Престъпен ум

66.

Карън умоляваше тялото си да се раздвижи. Опита се да събере всичката сила и воля, която ѝ беше останала, но това не беше достатъчно. Тялото ѝ не реагираше, колкото и усилия да полагаше. Помъчи се да изпищи, да говори, да се моли, но езикът ѝ беше като огромен мъхест молец в устата.

Бавно и сръчно Лушън използва скалпела и разряза кожата на рамото ѝ. Първата капка кръв бликна и той я избърса с марля, а след това много внимателно продължи да изрязва кожата от рамото ѝ.

Главата на Карън беше парализирана, клюмнала напред и малко надясно. Брадичката ѝ почти докосваше гърдите. Лушън нарочно я беше сложил в тази поза. Знаеше, че щом анестетикът подейства, тя няма да може да движи врата си, а само очите си. Той искаше тя да може да вижда какво става.

И Карън виждаше.

Когато Лушън се приближи, очите ѝ се стрелнаха надясно и тя видя как скалпелът пронизва кожата ѝ и кръвта на рамото си, но беше толкова уплашена, че ефектът от болката се забави. Почувства острата и дълбоко проникваща болка след няколко секунди и издаде животинско гърлено ръмжене.

Одирането на кожата и заразителният страх на Карън изпълниха Лушън с вцепеняващо мозъка задоволство, което не можеше да си обясни. По-приятно от всеки наркотик, за който се сещаше.

Процедурата не му отне много време и към края Лушън сякаш се носеше във въздуха, опиянен от химичните вещества, които мозъкът му изпускаше в кръвообращението. Той би извършил одирането на кожата два пъти по-бавно, но Карън издържа само няколко минути и после припадна. Лушън искаше да я свести и да види паниката ѝ, затова прекъсна процеса на изрязването на кожата, за да я върне в съзнание, преди да продължи. И това отне време.

Когато най-после приключи, той изчака Карън да се свести и вдигна окървавеното парче кожа с татуировката, за да ѝ го покаже.

Вътрешните ѝ органи не бяха парализирани и когато очите ѝ съзряха онова, което по-рано беше част от рамото ѝ, стомахът ѝ избълва половината си съдържание през хранопровода и тя повърна върху себе си.

— Не се притеснявай, Карън — каза Лушън и започна да я почиства.

Тя потрепери от допира му.

— Това е единствената татуировка, която искам от теб. Няма да ти взема другите.

Карън имаше пет татуировки.

— Но имам изненада за теб. — Той се изправи и изчезна в сенките.

Карън чу приглушено стържене на метал, сякаш Лушън влачеше бъчвичка с бира по пода. Когато той се появи, тя видя какво влачи. Не беше бъчвичка с бира. Лушън тътреше два метални контейнера, които приличаха на големи кислородни бутилки, каквито има в болниците. Карън обаче предчувстваше, че контейнерите не съдържат кислород.

Към дюзите им отгоре беше прикрепен маркуч. Лушън постави контейнерите на метър и половина от стола на Карън и пак се върна в сенките. Няколко секунди по-късно се върна, носейки статив за телескопичен микрофон, който беше специално пригоден — имаше две рамена вместо едно.

Той сложи статива между Карън и контейнерите и после нагласи двете рамена — едното нагоре, другото надолу. Горното беше на нивото на гърдите на Карън, а долното — на кръста.

Очите ѝ следяха всяко негово движение с тревожно очакване и огромен страх. Тя усещаше как дори органите в тялото ѝ треперят.

Лушън свърза двата маркуча с всяко рамо, така че да бъдат насочени право към нея.

— Искам да те питам нещо, Карън.

Тя не можеше да направи нищо, освен да го гледа.

— Чувала ли си заряда LIN?

Лушън завъртя контейнерите така, че Карън да види надписите им. Когато тя ги прочете и разбра какво е съдържанието им, сърцето ѝ се смрази.