Престъпен ум

75.

Тейлър не проумя веднага какво каза Лушън и се намръщи.

— Моля?

Лушън се отдръпна от плексигласа. Изражението му беше безразлично.

— Не мога да ви дам указания къде е Мадлин, агент Тейлър. Няма да стане. Трябва да ви заведа на мястото.

Хънтър не изглеждаше изненадан. Всъщност очакваше това. Беше логично. Тъй като животът на Мадлин зависеше от това да стигнат бързо до нея, беше рисковано да разчитат на словесни или писмени указания. Ами ако наближат околността, където Лушън я държи в плен, и указанията изведнъж станат неясни, защото обстановката се е променила? Ами ако направят погрешен завой? Или в указанията има грешка, умишлена или не? Биха изгубили ценно време, докато се опитват да накарат Лушън отново да обясни всичко по телефона или видео връзката.

Не, той трябваше да дойде с тях и лично да ги заведе на мястото.

Очите на Тейлър потърсиха Хънтър. Той леко кимна.

Лушън се усмихна.

— Има и още нещо — каза той и ѝ намигна. — На това пътуване ще бъдем само тримата. Няма да идват други агенти на ФБР. Няма и да ни следи никой, нито по земя, нито по въздух. Ще отидем само вие, агент Тейлър, Робърт и аз, нито човек повече или по-малко. Това е сделката. Няма преговори. Не спазите ли уговорката или заподозра ли, че ни следят, няма да ви заведа никъде. Мадлин ще умре сама, изоставена и забравена, и аз ще се погрижа медиите да разберат защо. Аз мога да го преживея. А вие?

Всеки път, когато Лушън им налагаше нещо, Тейлър чувстваше, че вътрешно се разтреперва от гняв. В очите ѝ блясваше пламък и погледът ѝ се стрелкаше към Хънтър. Тя съзнаваше, че не е в печеливша ситуация, защото нищо не се бе променило, откакто бяха установили, че само Лушън може да ги насочи към останките на жертвите. Той все още държеше всички карти, всички аса. Дори още повече сега, когато се предполагаше, че има жива жертва. Лушън можеше да командва парада както пожелае и в момента Хънтър и Тейлър не бяха в състояние да направят нищо. И той го знаеше, и те го знаеха.

Тейлър обаче беше водещият агент в разследването. Нищо не ставаше без нейното одобрение.

Тя въздъхна ядосано.

— Стига да разбираш, че ръцете и глезените ти ще бъдат оковани, а ние ще бъдем въоръжени. Опиташ ли нещо, кълна се, че ще те застреляме. Аз мога да го преживея. А ти?

— Не бих очаквал нищо по-малко — отвърна Лушън.

— Ще бъдем готови да тръгнем след петнайсет минути — заяви Тейлър и стана. — Къде отиваме?

— Ще ви кажа, щом тръгнем.

— Трябва да знам дали ще пътуваме със самолет или с кола.

Лушън кимна в знак на съгласие.

— Първо със самолет, а после с кола.

— Колко гориво ще ни трябва?

— Достатъчно, за да стигнем до Илинойс.

Хънтър и Тейлър се отправиха към вратата в дъното на коридора, когато Лушън ги спря.

— Мисля, че денят е по-близо, отколкото смяташ, Робърт — каза той.

Хънтър и Тейлър спряха и се обърнаха към него.

— Кой ден? — попита Хънтър.

— Денят, в който може да станеш като мен. — Ако преди гласът на Лушън звучеше студено и безчувствено, сега сякаш излизаше от устата на абсолютно безсърдечен дявол. — Защото от два дни, приятелю мой, ти седиш пред човека, когото търсиш от двайсет години.

Стомахът на Хънтър се сви на топка.

— Аз ти отнех Джесика.