Престъпен ум

48.

Въпреки че за последен път бяха яли преди четири и половина часа, нито Хънтър, нито Тейлър имаха апетит. Той си поръча кафе без захар и сметана, а тя предпочете двойно еспресо. Двамата седнаха на маса навън в малкия италиански ресторант на Гарисънвил Роуд, на по-малко от петнайсет минути с кола от Академията на ФБР.

Тейлър разбърка еспресото си и се вгледа в тънкия пласт пяна, който бавно изчезна от повърхността. Замисли се дали да каже на Хънтър колко много съжалява за случилото се с майка му и може би да му разкаже за своята майка, но реши, че и двете теми няма да са от полза за никого. Престана да разбърква еспресото си и остави лъжичката в чинийката.

— Какво искаше да каже Лушън, когато спомена, че приятелката ви Сюзън случайно се е вписала в идеалния профил онази нощ? — попита тя.

Хънтър чакаше кафето му да изстине. Не беше от хората като Карлос Гарсия, партньора му в лосанджелиската полиция, които си наливаха вряло кафе и след пет секунди го изпиваха, сякаш беше хладка вода.

Той насочи поглед към нея.

— Лушън и Сюзън току-що бяха завършили Станфорд. За нея университетските дни бяха свършили. Вече не трябваше да ходи на лекции. Тя нямаше работа, нито шеф, гадже или съпруг. Нямаше за къде да бърза. Семейството ѝ живееше в Невада. Никой не очакваше да я види или чуе скоро, особено след като вече беше разгласила на всички, че смята да пътува, когато се дипломира.

— За това, ако изчезне — допълни Тейлър, подхващайки мисълта на Хънтър, — хората ще предположат, че е осъществила намерението си да пътува. Няма причина някой да се безпокои, поне известно време.

— Именно — съгласи се Хънтър. — Обстоятелствата в онзи момент са я направили възможно най-подходящата жертва. Анонимна. Няма да липсва на никого. И Лушън много добре е знаел това.

Висока младолика сервитьорка с дълга черна коса, сплетена на плитка «рибена кост», се приближи до масата им.

— Сигурни ли сте, че не желаете да погледнете менюто? — попита тя с лек италиански акцент. — Мога да ви препоръчам ньоки със специалното сирене на главния готвач и сос от домати и босилек. — Усмихна им се очарователно. — Толкова е вкусно, че ще искате да оближете чинията.

Ньоки беше любимото италианско ястие на Хънтър, но въпреки това не беше в настроение за ядене.

— Звучи много съблазнително — усмихна ѝ се той, — но днес не съм гладен. Може би някой друг път. — Кимна на Тейлър.

— И аз не съм гладна. За мен само кафе, благодаря.

— Няма проблем — отвърна сервитьорката и ги огледа. — Надявам се, че ще изгладите нещата — любезно добави тя. — Хубава двойка сте. — Усмихна им се дружелюбно още веднъж и после тръгна да вземе поръчките на малка група клиенти, които седяха през няколко маси.

— Такива вибрации ли излъчваме? — попита Тейлър, когато сервитьорката се отдалечи. — Че сме двойка, която се опитва да изглади нещата?

Хънтър се усмихна развеселено и повдигна рамене.

— Предполагам.

За миг Тейлър, изглежда, се почувства неловко, но бързо възвърна хладнокръвното си изражение.

— Вярваш ли, че Сюзън не е била част от фантазиите на Лушън? — попита тя. — Мислиш ли, че наистина е била първата му жертва? И че той не я е изнасилил?

Хънтър се облегна назад на стола си.

— Защо смяташ, че би излъгал за това?

— Не съм сигурна. Вероятно се опитвам да разбера защо, щом Сюзън е била първата му жертва, а той не е имал «фантазии за насилие» за нея, е убил нея, а не някой друг… непознат?

Хънтър се намръщи.

— Мисля, че изяснихме това преди малко.

— Не, не говоря за онази нощ или дори за онази седмица, Робърт. Имам предвид, че въпреки обстоятелствата тогава, когато Сюзън е изглеждала «идеалната жертва», освен ако всичко не е било преструвка, тя и Лушън уж са били приятели. По думите му той дори е проявил романтичен интерес към нея, а това предполага емоционална привързаност.

Кафето на Хънтър беше изстинало достатъчно и той отпи голяма глътка.

— А ти смяташ, че сигурно за извършителя е много по-трудно да отвлече, частично да одере и после да убие човек, когото познава, приятел, някого, когото харесва.

— Точно така — кимна Тейлър. — Особено ако този човек е първата му жертва. Ако Лушън не е фантазирал да убие Сюзън, тогава защо ще изтезава и убива «приятелка»? Лесно е можел да намери друга, анонимна жертва, напълно непозната, в някой бар или нощен клуб или проститутка — човек, към когото не изпитва никакви чувства и за когото не му пука.

— За Лушън Сюзън е била именно такава.

Тейлър се намръщи озадачено.

— Ти гледаш на нещата през твоите очи, Кортни — каза Хънтър и остави чашата с кафето си на масата. — Опитваш се да ги разбереш с твоя ум. И когато го правиш, се намесват твоите чувства. Трябва да се помъчиш да погледнеш през очите на Лушън. Неговата психопатия не е съсредоточена върху жертвата.

Тейлър се втренчи в него. Всеки агент от отдела за бихейвиористични науки към ФБР знае, че има два основни типа агресивни психопати. Първият тип — съсредоточените върху жертвата — са онези, за които тя е най-важната част в уравнението. Извършителят фантазира за специфичен тип жертва, затова всички, които избира, трябва да съответстват на този тип, да се вписват в профила. И обикновено става дума за външен вид. При психопатите, съсредоточени върху жертвата, цялата фантазия се върти около външността на жертвата. Физическите качества ги вълнуват и «възбуждат». Повечето пъти защото им напомнят за някой друг. В тези случаи винаги има някаква силна емоционална връзка и в девет от десет пъти фантазиите включват някакъв вид сексуален акт. Почти сигурно е, че изнасилват жертвата, преди или след като я убият.

Вторият основен вид агресивни психопати — съсредоточените върху насилието — са онези, за които жертвата е от второстепенно значение. Те не фантазират за определен тип жертва, нито да правят секс с нея, защото сексът ще им донесе малко или никакво удоволствие. Напротив, за тях сексът отвлича вниманието от насилието. Те фантазират за изтезания, как да причинят болка и за властта, която това им дава. За тези психопати всеки може да стане жертва, дори приятели и членове на семейството. Няма разлика. Поради това те постигат много по-високо ниво на емоционална отчужденост, отколкото съсредоточените върху жертвата. Те могат лесно да отвлекат, измъчват и убият приятел, роднина, любим човек, съпруга… За тях няма значение. Чувствата са нещо непознато.

— Откъде знаеш, че психопатията на Лушън не е съсредоточена върху жертвата? — най-сетне попита Тейлър.

Хънтър изпи остатъка от кафето си и използва салфетка, за да избърше устните си.

— От това, което разбрахме до тук.

Тя се наведе леко напред и наклони глава на една страна.

— Сувенирите, които намерихме в кутията в къщата на Лушън — поясни Хънтър. — Не всички са от жени, а онези, които са от жени, драстично се различават по размери. Това показва, че физическият тип на жертвата и дори полът не са важни за него. Но Лушън самият ни го каза… два пъти.

Тейлър се замисли и той разбра, че тя си припомня наум разпита от сутринта.

— Той ни каза, че когато е бил в гимназията, сънувал как наранява хора — напомни ѝ Хънтър. — Понякога такива, които познавал, друг път хора, които не бил виждал… произволни създания на въображението му — не определен тип.

Тейлър помнеше думите на Лушън, но не беше направила връзката.

— След това Лушън ни каза, че когато започнал да фантазира в будно състояние, главните роли във фантазиите му за насилие играели хора, които мразел — понякога учители, друг път хулиганчета или членове на семейството… но невинаги. Физическите качества и полът не играят роля. В сънищата и фантазиите му няма значение кого наранява. Вълнува го само актът на убийството.

Хънтър погледна часовника си. Време беше да тръгват.

— Повярвай ми, Кортни, каквито и чувства да е изпитвал Лушън към Сюзън, те не биха го спрели. Нито дори любов.