Престъпен ум

72.

Хънтър погледна часовника си, размени бърз и тревожен поглед с Тейлър и се върна на стола.

— Какво искаш да знаеш? — попита той, гледайки Лушън в очите.

Усмивката на убиеца беше победоносна.

— Искам да знам какво се е случило. Защо не си се оженил за жената, за която си бил сгоден? Защо ти и Джесика не сте заедно?

— Защото тя почина.

Тейлър обърна глава и погледна Хънтър. В очите му блестеше нещо и тя разбра, че това е огромна тъга.

Лушън също я видя.

— Как? — попита той. — Как умря?

Хънтър знаеше, че не може да излъже.

— Беше убита — отговори той.

Тейлър не можа да прикрие изненадата си.

— Убита? — намръщи се Лушън. — Добре, вече става интересно. Моля те, продължи, Робърт.

— Няма какво повече да добавя. Бяхме сгодени и тя беше убита, преди да имам възможността да се оженя за нея. Това е всичко.

— Не е всичко, Робърт. Това е само повърхностно и не е целта на заниманието ни. Разкажи ми как се случи. Ти беше ли там? Видя ли как стана? Кажи ми как се почувства. Именно това искам да знам. Чувствата дълбоко в теб. Мислите в главата ти.

Хънтър се поколеба.

— Можеш да се бавиш колкото искаш — предизвика го Лушън. — Това не ме притеснява. Но не забравяй, че часовникът тиктака за горката Мадлин.

— Не бях там — отвърна Хънтър. — Ако бях, нямаше да се случи.

— Смело изявление, Робърт. Къде беше? — Лушън отново седна на ръба на леглото. — Чувствай се свободен да започнеш отначало.

Хънтър не беше говорил пред никого за случилото се. Предпочиташе да държи някои неща заключени на място, което той самият рядко посещава.

— По онова време още не бях детектив в лосанджелиската полиция — започна той, — а полицай в Главното управление. В онзи ден партньорът ми и аз патрулирахме в района Рампарт.

— Слушам — каза Лушън, когато Хънтър млъкна, за да си поеме дъх.

— Въпреки че бяхме сгодени — обясни Хънтър, — Джес и аз не живеехме заедно. Готвехме се да го направим, след като стана детектив, което предстоеше след няколко седмици, но по онова време всеки живееше в дома си. Вечерта трябваше да се срещнем. Щяхме да вечеряме заедно. Тя беше запазила маса в ресторант в западен Холивуд. Но в онзи ден, към края на следобеда, партньорът ми и аз бяхме изпратени да проверим случай на домашно насилие в Уестлейк. Отидохме на адреса за по-малко от десет минути, но там цареше тишина. Беше твърде тихо. Съпругът сигурно беше видял патрулната ни кола. Слязохме, приближихме се до вратата и почукахме. Всъщност партньорът ми Кевин почука. Аз заобиколих къщата отстрани, за да проверя прозореца.

— И какво се случи? — подкани го Лушън.

— Съпругът застреля Кевин с ловна пушка с рязана цев през процепа на пощенската кутия на вратата. Беше се скрил зад нея и ни чакаше. — Хънтър наведе глава. — Пушката беше заредена с тежки, мощни патрони дванайсети калибър. От това разстояние куршумът буквално разкъса на две тялото на Кевин.

— Почакай — прекъсна го Лушън. — Онзи тип е застрелял ченге ей така през вратата?

Хънтър кимна.

— Беше се надрусал с крек кокаин. От няколко дни беше дрогиран. Това беше и главната причина за домашното насилие. Мозъкът му беше на каша. Беше заключил в къщата съпругата и дъщеря си и ги малтретираше и биеше. Момиченцето му беше на шест.

Дори Лушън се замисли върху това.

— И ти какво направи, след като той разкъса на две партньора ти с ловна пушка?

— Отвърнах на огъня. Дръпнах Кевин от вратата и стрелях.

— И?

— Прицелих се ниско, в долната част на тялото. Не исках да го убия, а само да го осакатя. И двата ми изстрела улучиха целта, но с по-ниска скорост, защото минаха през вратата. Първият куршум уцели съпруга в дясното бедро, а вторият — в слабините.

Лушън се засмя.

— Прострелял си оная му работа?

— Не беше нарочно.

Този път Лушън се засмя силно, гърлено.

— Е, щом боклукът е малтретирал шестгодишната си дъщеричка, тогава предполагам, че си го е заслужавал.

На Тейлър ѝ се видя забавно, че човек като Лушън нарича някого боклук.

— Той оцеля ли? — попита Лушън.

— Да. Извиках подкрепления, но количеството кръв, което губеше, и фактът, че е прострелян в слабините, го уплаши, и той изтрезня. Преди да дойдат подкрепленията и линейката, мъжът отвори вратата и се предаде.

— Но партньорът ти не е оживял — заключи Лушън.

— Не. Той беше мъртъв, преди да падне на земята.

— Жалко — каза Лушън, но без никакви чувства в гласа. — Предполагам, че не си могъл да отидеш на вечерята с Джес. — Той млъкна и се втренчи изпитателно в Хънтър. — Имаш ли нещо против, ако я наричам Джес?

— Имам.

Лушън кимна.

— Добре, извинявам се и ще перифразирам въпроса. Предполагам, че не си могъл да отидеш на вечерята с Джесика.

— Не.