Престъпен ум

39.

Лушън Фолтър току-що бе приключил последната серия на обичайните си гимнастически упражнения, когато чу, че тежката метална врата в дъното на коридора се отключва, скоро последвана от звука на стъпки. Той стана от пода, избърса потта от челото си е ръкава на оранжевия си гащеризон, седна на ръба на леглото и спокойно зачака. Когато Хънтър и Тейлър се появиха пред него и седнаха пред килията му, на устните му сияеше горда усмивка.

— Предполагам, че сте получили потвърждение от Сиатъл — каза той, бавно придвижвайки очи от Хънтър към Тейлър. Израженията на лицата им бяха непроницаеми. — Жалко, че не отидохте да видите с очите си. Спокойно мога да кажа, че уменията ми да разчленявам и да режа много се усъвършенстваха през годините.

— С всички трупове ли постъпи по същия начин? — попита Тейлър, която не изглеждаше изумена от хвалбите на Лушън. — Като ги разчлени?

Лушън и Тейлър се втренчиха един в друг за няколко секунди.

— Не, не с всички — хладно отговори той. — Вижте, агент Тейлър, отначало като всички учени във вашия ОБН бях любопитен. Исках да разбера какво кара един човек да убива без чувства или угризения. Големият въпрос в главата ми беше — всички ли психопати се раждат такива, или човек може да стане психопат, ако иска и използва волята си? Прочетох всичко което намерих по въпроса и не открих отговорите, които търсех. Няма нищо, агент Тейлър, няма книга, научен труд или подробна разработка, която обяснява какво точно става тук. — Той почука с показалец два пъти по дясното си слепоочие. — В съзнанието на някой, който е станал безчувствен убиец, някой, който се е научил да бъде психопат. — Лушън се усмихна загадъчно. — Но човек никога не знае. Може би един ден това ще се промени. Позволете ми малък предговор.

Тейлър спокойно кръстоса десния си крак върху левия и зачака.

— Мнозина не разбират, агент Тейлър — започна Лушън, — че има доста да се учи, за да стане човек като мен. Аз трябваше да се развия, да се приспособя, да импровизирам и да стана по-изобретателен през годините. — Той повдигна рамене. — Но винаги съм знаел, че ще трябва да го направя. Още от самото начало исках да опитам разни неща… различни подходи и въпреки че смъртта е еднаква, по принцип с всяка жертва трябва да се борави по различен начини. — Думите му прозвучаха така, сякаш убийството беше само елементарен лабораторен експеримент. — Но тези като мен винаги се изправят пред един огромен проблем.

— Какъв? — с премерен интерес попита Тейлър.

Лушън се усмихна безрадостно.

— Докато вие имате неизброими ресурси и екипи от агенти и полицаи, които работят денонощно, за да залавят престъпници, агент Тейлър, хората като мен са самотни души. Моите възможности са много ограничени. Мога да разчитам само на онова, което е в главата ми. — Лушън се втренчи студено в Тейлър, все още пренебрегвайки погледа на Хънтър. — Сигурно знаете, че не много отдавна ФБР публикува изследване, което показва, че във всеки момент в САЩ се разхождат свободно най-малко петстотин серийни убийци. — Той се подсмихна. — Изумително, нали? Хората като мен са много повече, отколкото мислят мнозина. Срещал съм няколко други убийци през годините. Хора, които искат да изтезават и да убиват без друга причина, освен за чисто удоволствие. Хора, които чуват гласове, или поне така им се струва, нареждащи им да убиват. Хора, които си мислят, че вършат някаква божия работа на земята и отървават творението на Господ от грешници. Или хора, които искат да окрилят най-тъмните си желания. Някои от тях искат да учат. Да намерят някого, който да ги учи. Някой като мен. — Лушън даде на Хънтър и Тейлър няколко секунди да осмислят онова, което им беше казал. — Ако исках да взема чирак, мислите ли, че щеше да ми отнеме дълго да намеря кандидат? Трябва само да потърся по улиците на някой голям град в тази наша огромна страна. — Той разпери ръце широко, сякаш искаше да обхване целия свят. — Улиците на Америка са пълни с такива като Тед Бънди, Джон Уейн Гейси и следващия — Лушън Фолтър.

Колкото и скандално да звучеше самохвалното твърдение, Хънтър знаеше, че Лушън е прав.

— Може дори да организираме шоу за таланти, за да открием следващата суперзвезда сериен убиец на Америка. — Лушън направи гримаса, сякаш сериозно се замисли по въпроса. — Трябваше да предложа това на някои кабелни телевизии. Няма да се изненадам, ако някоя от тях се замисли за такова шоу, защото едно е сигурно — ще има по-многобройна публика от повечето си тъпи предавания.

В съзнанието на Хънтър като фойерверки избухнаха спомени за последното разследване на лосанджелиската полиция — сериен убиец, който беше създал свое риалити шоу за убийства онлайн. И точно както беше казал Лушън, публиката масово се включваше в интернет, за да го гледа.

Лушън стана, взе найлонова чаша от металната масичка, приближи се до умивалника в ъгъла, наля си вода и отново седна на ръба на леглото.

— Но да се върнем на вашия въпрос, агент Тейлър — продължи той. — Невинаги постъпвах по същия начин с труповете. — Лушън изпи глътка вода.

Насочи вниманието си към Хънтър.

— Знаех, че ще искаш да започнеш с нея, Робърт. Не само защото тя беше приятелка, но и защото си прав. Наистина Сюзън ми беше първата. И това действително е идеалното място, откъдето да започнем, нали? — Лушън си пое дълбоко дъх и изразът в очите му се промени, сякаш вече не беше затворен между стените и споменът и образите бяха толкова живи, че можеше да ги докосне. — Нека да ти разкажа как започна всичко.