Престъпен ум

113.

Въпреки вихрушката от мисли в главата си Хънтър беше толкова изтощен, че най-после успя да поспи около четири часа.

След ареста на Лушън той отлетя обратно за Куонтико. Както се бе изразил Кенеди, Хънтър все още беше официално «под наем» на ФБР и затова трябваше да напише последния си доклад. И той го направи късно през нощта.

Събудиха го преди разсъмване. Кенеди бе уредил самолет на ФБР да го върне в Лос Анджелис рано сутринта и Хънтър нямаше търпение да се махне от това място. Все още имаше чувството, че всичко е било нереално. Само преди няколко дни трябваше да се качи на самолет за Хавай, за първата си ваканция от толкова дълго време, че не помнеше кога е била последната. Вместо това го повикаха спешно в Отдела за бихейвиористичен анализ към ФБР в Куонтико и бе въвлечен в нещо, което можеше да опише само като адски кошмар. Толкова много неща бяха разкрити за толкова кратко време, че главата му сякаш никога нямаше да спре да се върти.

Беше готов да тръгне. Малкото му вещи вече бяха прибрани в раницата и нямаше какво друго да прави, освен да чака шофьора да дойде да го вземе. Приближи се до прозореца, който гледаше на изток, и сложи чашата си с кафе на перваза. Навън все още беше тъмно, но няколко новобранци на ФБР вече бяха започнали изтощителните си физически упражнения и кросове.

Хънтър погледна изпълненото със звезди небе, взе портфейла си и извади от него снимка отпреди двайсет години. Цветовете ѝ бяха малко избледнели, но тя все още беше в доста добро състояние.

Беше я направил в деня, в който с Джесика се сгодиха. Тя стоеше на кея в Санта Моника и се усмихваше пред обектива. Очите ѝ блестяха от щастие. Хънтър не беше виждал по-хубава усмивка и по-пленителни очи.

Той се вгледа в снимката и промълви няколко тайни думи, а после я върна в портфейла си.

Джесика все още му липсваше. Всеки ден.