Престъпен ум

73.

Лос Анджелис, Калифорния

Двайсет години по-рано

Хънтър беше помогнал да сложат тялото на Кевин в микробуса на съдебната медицина, преди да разкаже подробностите за произшествието на детективите, на които беше възложен случаят. След това отиде в болницата в Рампарт да провери какво е състоянието на мъжа, когото беше прострелял.

От операционната зала излезе лекар, който го осведоми. Съпругът, който се казваше Маркъс Колбърт, щеше да живее, но вероятно щеше да куца до края на живота си и никога вече нямаше да има активни сексуални отношения с никого.

В главата на Хънтър цареше пълна бъркотия, но трябваше да се върне в участъка и да напише няколко доклада, преди да се прибере вкъщи.

Протоколът изискваше след престрелка с убити, полицаят, който е участвал, да има най-малко два сеанса с психолог и психологична оценка, преди да му бъде разрешено да се върне да изпълнява задълженията си. Капитанът му каза, че първият му сеанс с назначения психолог е след два дни.

Хънтър седна в празна стая и дълго гледа писалката в ръката си и непопълнените формуляри за доклади пред себе си. Събитията, които се бяха случили по-рано през деня, непрекъснато се разиграваха в съзнанието му като на стара филмова лента, нагласена да се повтаря безкрайно. Не можеше да повярва, че Кевин го няма — страхливо застрелян от параноичен надрусан ненормалник. Те бяха партньори, откакто Хънтър започна да работи в лосанджелиската полиция преди година и половина. Кевин беше добър човек.

Когато най-после приключи с докладите, наближаваше десет вечерта. Разбираемо, беше забравил за плановете за вечеря с Джесика. Набра номера ѝ, за да ѝ се извини и да обясни защо не е могъл да се обади по-рано, но телефонът ѝ иззвъня няколко пъти и после се включи телефонният секретар.

Джесика беше красива и интелигентна жена и напълно разбираше трудностите, които произлизаха от връзката с полицай — дългото работно време, отлаганията на срещи в последната минута, тревогите за здравето на Хънтър, всичко. Освен това знаеше, че щом Хънтър стане детектив, трудностите ще се увеличат, но го обичаше и това беше най-важното.

Той остави кратко съобщение, с което се извиняваше, но не се впусна в подробности. Щеше да ѝ разкаже всичко, щом я види. Джесика обаче беше и много чувствителна и макар да се опита да го прикрие, Хънтър беше сигурен, че тя ще долови тъгата в гласа му и сериозността на положението.

Стори му се странно, че Джесика не отговаря на телефона си. Не вярваше да е излязла, не и по това време във вторник вечерта. Може би тази вечер беше малко по-разстроена от предишните пъти, когато той бе отлагал срещите им в последната минута. Въпреки че не преставаше да мисли за случилото се, Робърт се сети да се отбие в денонощен магазин и да ѝ купи цветя.

Пристигна в дома ѝ малко преди единайсет вечерта и когато спря на улицата и погледна към къщата, му се догади. Не беше изпитвал такова нещо дотогава. Но пък, от друга страна, досега не беше изгубвал партньор.

Хънтър слезе от колата и се приближи до къщата, но с всяка крачка страхът му се засилваше.

Шесто чувство, предчувствие, инстинктивно усещане, каквото и да го наречете, вече крещеше в него, когато стигна до вратата. Нещо не беше наред.

Имаше ключове, но не се наложи да ги използва. Предната врата беше отключена. Джесика никога не я оставяше така.

Той бутна вратата, влезе в тъмната дневна и веднага усети слаба миризма на метал, на мед, която парализира сърцето му и разпрати ледени тръпки на страх по гърба му.

Кръвта няма мирис, докато тече в тялото. Едва когато влезе в контакт с въздуха, придобива характерна, нехимична миризма на метал, много сходна с тази на медта. Хънтър беше потопен в тази миризма цял следобед.

— О, боже, не. — Ужасените думи се неволно се отрониха от устата му.

Цветята паднаха на пода.

Треперещата му ръка посегна към ключа за осветлението.

Ярка светлина обля стаята, но светът на Робърт потъна в мрак — толкова дълбок, че той не знаеше дали някога ще излезе от него.

Джесика лежеше по лице в локва от собствената си кръв до вратата на кухнята. В дневната цареше безпорядък — счупени лампи, разместени мебели, издърпани чекмеджета — очевидни следи от борба.

— Джес… Джес… — Хънтър изтича до нея, викайки името ѝ с глас, който сякаш не беше неговият.

Той коленичи до нея. Панталонът му се намокри от кръвта ѝ.

— О, боже. — Гласът му потрепери.

Робърт протегна ръце и я преобърна по гръб.

Беше наръгана с нож няколко пъти. На раменете, ръцете, гърдите, стомаха и врата ѝ имаше охлузвания и разкъсвания.

Хънтър погледна красивото ѝ лице и зрението му се замъгли от сълзи. Устните ѝ вече избледняваха. Кожата на лицето и ръцете ѝ беше придобила особен морав оттенък. Следсмъртното вкочанясване все още не беше настъпило, но признаците вече се виждаха и това говореше, че Джесика е била убита най-малко преди четири часа — горе-долу по времето, когато той трябваше да дойде да я вземе, за да отидат на вечеря. Този факт хвърли мрака в него в нови дълбини. Душата му сякаш го напусна, оставяйки го само с празно тяло, давещо се в скръб.

Хънтър нежно приглади назад косата ѝ, целуна я по челото, притисна я до гърдите си и силно я прегърна. Долови уханието на изящния ѝ парфюм. Все още усещаше мекотата на косата ѝ.

— Много съжалявам, Джес. — Задушаваща мъка удави думите му. — Ужасно много съжалявам.

Държа я в обятията си, докато сълзите му секнаха.

Ако можеше да се смени с нея, ако можеше да вдъхне своя живот в нея, без колебание би го направил. Би дал живота си за нея, без да се замисли.

Най-после я пусна и когато обърна глава, видя нещо, което беше пропуснал. На стените на дневната с кръв бяха написани думите Курва на ченге.