Престъпен ум

104.

Мракът навън беше почти непрогледен, но след като Хънтър излезе от онова сатанинско подземие, свежият нощен въздух му се стори божествен.

— Мадлин, не заспивай. Не затваряй очи — повтори той, когато спря почти на върха на дългото стълбище. Не виждаше добре дали очите ѝ са отворени или не, но знаеше, че трябва да ѝ говори. Не можеше да ѝ позволи да задреме.

Фенерчето все още беше в джоба му. Той вдигна левия си крак две стъпала по-високо от десния, бръкна непохватно в джоба си с лявата ръка, извади го и го запали.

Мадлин се бореше да не затвори очи.

— Справяш се чудесно, миличка. Остани будна.

Хънтър имаше добро чувство за ориентация и си спомняше, че се приближиха към подземието отляво, затова се обърна натам и започна да крачи бързо.

— Справяш се страхотно, Мадлин. Само след минутка ще бъдем в колата.

Тя не реагира. Главата ѝ се отпусна върху рамото на Хънтър.

— Не, не, не… Хей, няма да задрямваш. Кажи ми името си, миличка. Как е цялото ти име?

— А?

— Името ти. Кажи ми цялото си име, миличка. — Хънтър искаше да провери и нивото ѝ на съзнание.

— Мади — отвърна тя.

Шепотът ѝ ставаше все по-слаб. Въпреки турникета сега кръвта ѝ се стичаше по ръцете му и надолу по тялото му, към панталона. Тъй като Хънтър тичаше, гърдите и лицето му също бяха изпръскани.

— Чудесно. Страхотно. Мади съкратено ли е от нещо?

— А?

— Мади е съкратено от нещо, нали?

— Мадлин.

— Хубаво име. Но каква е фамилията ти?

Тя не отговори.

— Мади, събуди се. Стой с мен, миличка. Как е фамилното ти име? Кажи ми фамилията си.

Мадлин мълчеше. Хънтър я губеше.

Той откъсна очи от пътеката, за да погледне лицето ѝ, и тогава почувства, че нещо се вряза в лявата му пета. Болката се стрелна нагоре по крака му и го накара да се спъне и да загуби равновесие. За малко не падна на земята. Спъването и разтърсването събудиха Мадлин. Очите ѝ потрепнаха и се отвориха и тя най-после го погледна.

Въпреки болката Хънтър се усмихна.

— Почти пристигнахме. Дръж очите си отворени, чу ли?

Тичането му се превърна в мъчително куцане. Остра болка пронизваше левия му крак всеки път, щом докоснеше земята.

Най-после стигнаха до предната част на къщата.

— ФБР! Стой, не мърдай, или ще стреляме! — Викът се чу вляво от Хънтър. Той обърна глава в тази посока, но в лицето му блесна светлина и не му позволи да види кой издаде заповедта.

Хънтър спря.

В следващата секунда от мрака се появиха още четири светлини — още една вляво от него, две вдясно и една отпред — и той видя, че е обграден от агенти на ФБР. Всички бяха насочили оръжията си към него. Това несъмнено бяха подкрепленията, изпратени от Кенеди.

— Сложи жената на земята и отстъпи три крачки назад, бавно и полека! — изкрещя същият човек.

— Аз работя за ФБР — извика Хънтър и лек гняв засенчи облекчението в гласа му. — Казвам се Робърт Хънтър. Наложи се да оставя документите си на пистата на градското летище в Берлин. Може да попита директора Ейдриън Кенеди, ако искате, но го направете после, защото тази жена се нуждае от незабавна медицинска помощ.

Агент Броуди, който беше изкрещял заповедите, пристъпи крачка напред, присви очи и се вгледа в Хънтър. За две секунди паметта му сравни изцапаното с кръв лице на Хънтър със снимката, която директорът Кенеди му беше изпратил по имейла.

— Свалете оръжията. Той е с нас — инструктира Броуди екипа си и бързо тръгна към Хънтър. — Трябваше да сте двама — каза той, когато стигна до него. — Агент Тейлър?

Хънтър леко поклати глава и това каза на Броуди всичко, което искаше да знае.

Към тях се присъединиха други двама агенти. Останалите стояха на разстояние и претърсваха периметъра с фенерчетата и оръжията си.

— А затворникът? — попита Броуди, когато тръгнаха към мястото, където беше спрял джипът.

— Избяга — отвърна Хънтър. — Къде е колата ви?

— Паркирана е до джипа, който си взел от отговорника за въздушното движение.

— Кога дойдохте тук?

— Преди минута. Тъкмо се приближавахме към къщата, когато те видяхме да излизаш.

— Не забелязахте ли Лушън?

Те стигнаха до колите. Екипът на Броуди беше с джип «Дженерал Мотърс».

— Не.

Единият агент отвори задната врата. Другият помогна на Хънтър да сложи Мадлин на задната седалка. Той нежно приглади косата ѝ назад.

— Мадлин, остани будна, чу ли? Близо сме.

Тя примигна уморено.

Хънтър погледна агента, който държеше ключовете на джипа.

— Трябва веднага да я закараш в болница.

Агентът седна зад волана.

— Ще я закарам.

Хънтър се обърна към втория агент.

— Седни отзад до нея. Не ѝ позволявай да заспи. Кажи на лекарите, че е наръгана с нож в горната лява част на стомаха, на приблизително тринайсет сантиметра дълбочина. Острието е стигнало до далака и беше завъртяно по посока на часовниковата стрелка на излизане.

Агентът кимна и се качи в джипа.

Устните на Мадлин се раздвижиха.

— Какво каза, миличка? — попита Хънтър, наведе се и доближи ухо на два–три сантиметра от устните ѝ.

— Моля те, не ме оставяй. — Гласът ѝ се чуваше едва-едва. Тя изпадаше в шок.

— Няма. Обещавам. Тези хора ще те закарат в болница, за да те излекуват. Аз ще дойда след тях. Няма да те оставя. Първо обаче ще хвана копелето, което ти причини това.

Хънтър затвори вратата и погледна шофьора.

— Тръгвай.