Престъпен ум

6.

Докато разглеждаше снимката, която му беше дала специален агент Кортни Тейлър, Хънтър почувства, че сърдечният му ритъм увеличи скоростта си в гърдите му и в тялото му нахлу прилив на адреналин. Изминаха няколко секунди на мълчание и после той най-сетне откъсна очи от снимката и погледна капитан Блейк.

— Видя ли това? — попита Хънтър.

Тя кимна.

Той отново се вгледа в снимката.

— Пикапът на господин Гарнър очевидно е блъснал задницата на форда достатъчно силно и не само, че е отворил капака на багажника, но и е прекатурил хладилната чанта — каза Кенеди и стана.

Снимката показваше обикновена хладилна чанта за пикник, която се беше обърнала на една страна в багажника на форда. Отвътре се бяха изсипали големи кубчета лед, разпръснали се във всички посоки. Повечето бяха тъмночервени, оцветени от кръв. Но това беше само от второстепенно значение. Вниманието на Хънтър беше насочено върху нещо друго — двете отрязани глави, които несъмнено бяха съхранявани в контейнера, докато е бил преобърнат по време на произшествието. И двете бяха женски — едната на блондинка с дълга коса, а другата — на брюнетка, с къса пикси стил прическа. Главите бяха отрязани от телата в основата на врата. Доколкото Хънтър можеше да прецени, разрезът беше изкусен, направен от опитна ръка.

Главата на русокосата лежеше върху лявата си страна и дългата ѝ коса закриваше по-голямата част от лицето ѝ. Главата на чернокосата се бе изтърколила встрани от хладилната чанта и с помощта на няколко кубчета лед се беше подпряла така, че тилът беше на пода на багажника и чертите ѝ бяха ясно изложени на показ. И Хънтър затаи дъх именно от това. Раните на лицето ѝ бяха по-ужасяващи от самото обезглавяване.

Три малки заключени метални катинара грубо и жестоко пробиваха плътта на устните ѝ на неравни интервали, държейки устата ѝ затворена, но не плътно запечатана. Нежните ѝ устни, покрити със съсирена кръв, още изглеждаха подути и това показваше, че катинарите са били забити, разкъсвайки плътта ѝ, докато е била жива. Очите ѝ бяха извадени. Очните ябълки бяха празни. Имаше само две черни дупки, запълнени със засъхнала кръв, която се беше стекла по лицето ѝ, създавайки изображение на странна тъмночервена мълния.

Тя нямаше кожа на стара жена, но беше невъзможно да се определи възрастта ѝ само по снимката.

— Снимката е направена от шериф Уолтън няколко минути след произшествието — поясни Кенеди, приближи и се и спря до Хънтър. — Както спомена агент Тейлър, той закусвал в ресторантчето в онази сутрин. Нищо не е докосвано. Шерифът действал бързо, защото знаел, че дъждът скоро ще унищожи веществените доказателства.

Тейлър бръкна в куфарчето си, извади друга снимка и я даде на Хънтър.

— Тази е направена от криминалистите — обясни тя. — Трябвало да дойдат чак от Шайен, който се намира на един час път от там, но като прибавим и забавянето, докато екипът се събере и потегли, те са пристигнали на мястото едва четири часа след като се е случило произшествието.

На втората снимка двете глави бяха поставени една до друга с лице към обектива, все още в багажника на форда. На лицето на блондинката имаше абсолютно същите рани като на лицето на брюнетката. Пак беше невъзможно да се определи възрастта на втората жена.

— Очите им в хладилната чанта ли са били? — попита Хънтър, без да отклонява вниманието си от фотографията.

— Не — отговори Тейлър. — В нея не е имало нищо друго. — Тя погледна Кенеди и после отново Хънтър. — Нямаме представа къде може да са труповете им.

— И това не е всичко — добави Кенеди.

Хънтър откъсна очи от снимката и погледна човека от ФБР.

— Когато катинарите са били махнати от устните им — продължи Кенеди, — се разкрило, че всичките им зъби са били извадени. — Той направи пауза за ефект. — А езиците — отрязани.

Хънтър мълчеше.

— Тъй като не разполагаме с труповете — отново заговори Тейлър, — може да се спори дали извършителят е извадил зъбите и очите им, за да не бъдат идентифицирани, но това все още не е ясно.

За част от секундата в гласа на Тейлър прозвуча съмнение. Хънтър забеляза безпокойството ѝ и изражението на Кенеди и въздъхна дълбоко.

— Но имайки предвид жестокостта на раните, нанесени на двете жертви, има вероятност това да е било чисто садистично удоволствие, а не маневра да се избегне идентифициране.

Кенеди не се изненада, че Хънтър прочете мислите им толкова бързо. Въпреки че не беше член на Националния център за анализ на насилствени престъпления към ФБР, нито на Отдела за бихейвиористичен анализ, Робърт Хънтър беше най-добрият анализатор на престъпления, когото Кенеди познаваше. Той се беше опитал да го привлече на работа във ФБР за първи път преди много години, когато прочете докторската му дисертация, озаглавена «Авангардно психологическо изследване на престъпното поведение», написана, когато Хънтър беше само на двайсет и три години.

Научното изследване бе смаяло Кенеди и тогавашния директор на ФБР толкова много, че стана задължително четиво в НЦАНП и до ден-днешен. От тогава през годините Кенеди се беше опитал още няколко пъти да привлече Хънтър в екипа си. Той не проумяваше защо Хънтър предпочита да си остане детектив от отдел «Убийства» в лосанджелиската полиция, вместо да се включи в най-мощната и напреднала сила за откриване на серийни убийци в САЩ и може би дори в света. Вярно, Кенеди знаеше, че Хънтър е водещият детектив в отдел «Свръхтежки убийства», специално подразделение, създадено от полицията, за да разследва умишлени и серийни убийства, в които извършителят е използвал изключителна жестокост и садизъм. И Хънтър беше най-добрият в професията си. Списъкът му с арести го доказваше, но все пак ФБР можеше да му предложи много повече от лосанджелиската полиция. Той обаче изобщо не проявяваше интерес да стане федерален агент и бе отказал на всички предложения на Кенеди и шефовете му.

— Интересен случай — отбеляза Хънтър и върна снимките на Тейлър. — Но ФБР и НЦАНП са разследвали стотици подобни случаи… някои дори още по-обезпокоителни. Това не е нещо ново.

Нито Кенеди, нито Тейлър оспориха думите му.

— Доколкото разбирам, не сте идентифицирали жертвите — добави Хънтър.

— Точно така — отговори Кенеди.

— И казвате, че главите им са намерени в Уайоминг?

— Да.

— Вероятно се досещате какъв ще бъде следващият ми въпрос — продължи Хънтър.

Последва секунда колебание.

— Щом не знаем кои са жертвите — рече Тейлър — и главите им са намерени в Уайоминг, какво правим в Лос Анджелис?

— И защо аз съм тук — допълни Хънтър и погледна часовника си. — След няколко часа трябва да се кача на самолета, а още не съм приготвил багажа си.

— Ние сме тук и вие сте тук, защото федералното правителство на Съединените щати се нуждае от помощта ви — отвърна Тейлър.

— Моля ви — усмихна се иронично капитан Блейк. — Патриотична лекция ли ще ни изнасяте точно сега? Сериозно ли говорите? — Тя стана. — Моите детективи всеки ден излагат на опасност живота си заради жителите на Лос Анджелис и следователно на страната. Затова направете ми услуга и изобщо не ми разправяйте тези тъпотии, драга. — Барбара прикова Тейлър с поглед, който можеше да разтопи метал. — Наистина ли въздействате на хората с подобни глупости?

Тейлър имаше такъв вид, сякаш се готвеше да отговори, но Хънтър я изпревари.

— Нуждае се от мен? Защо? — обърна се той към Кенеди. — Аз не съм агент на ФБР, а вие имате безброй следователи и анализатори на криминални деяния.

— Никой от тях не е добър като теб — отвърна Кенеди.

— Ласкателствата няма да доведат доникъде — обади се капитан Блейк.

— Аз не съм анализатор по изготвяне на профили на убийци, Ейдриън — рече Хънтър. — Знаеш това.

— Всъщност не се нуждаем от теб заради това, Робърт — отговори Кенеди, млъкна за миг и после кимна на Тейлър. — Кажи му.