Престъпен ум

47.

Навън слънцето блестеше ярко на безоблачното небе. Беше един от онези топли и приятни дни, които карат повечето хора да се усмихват без очевидна причина, но вълшебството му не проникваше през стените на сградата на ФБР.

Хънтър беше намерил свободна стая за конференции на втория етаж и стоеше до прозореца и гледаше в празното пространство, когато Тейлър влезе тихо и затвори вратата зад себе си.

— Ето къде си бил.

Без да се обръща, той погледна часовника си. Бяха минали само десетина минути, откакто бяха оставили Лушън в килията му, но имаше чувството, че са били часове.

— Добре ли си? — попита Тейлър и се приближи до него.

— Да, добре съм — с твърд и уверен глас отговори Хънтър.

Тя се поколеба за миг.

— Виж, аз трябва да изляза от тук за малко.

Той се обърна и я погледна.

— Нуждая се да изляза и да подишам чист въздух, преди да се върна в подземието.

Разбираше я напълно.

— Знам едно място недалеч от тук. В хубави дни като днес изнасят маси навън — добави Тейлър. — Храната е страхотна, но ако не си гладен, кафето им също е чудесно. Какво ще кажеш? Да се махнем ли от тук за малко?

Не беше необходимо да го пита втори път.