Престъпен ум

42.

За момент в паметта на Хънтър проблеснаха спомени за родителите на Сюзън Ричардс. Той и Лушън се бяха срещали с тях два пъти, когато те дойдоха от Невада в Станфорд, за да посетят дъщеря си. Бяха много симпатична двойка. Хънтър не си спомняше имената им, но помнеше колко развълнувани и горди бяха те, че Сюзън е приета в такъв престижен университет. Тя беше първата от двете фамилии, която щеше да следва в университет.

Също като родителите на Хънтър майката и бащата на Сюзън имаха бедняшки произход и никой от тях не бе завършил гимназия, защото се бе наложило да напуснат и да си намерят работа, за да помагат на семейството си. Когато Сюзън се беше родила, си бяха обещали, че ще направят всичко, за да предложат на дъщеря си по-добър шанс в живота, отколкото те бяха имали, и бяха започнали да спестяват пари за образованието ѝ, когато тя е била само на три месеца.

Според законодателството в САЩ, когато няма труп, човек се обявява за мъртъв, ако е изчезнал от дома си и никой не го е виждал или чувал седем или повече години, макар че броят на годините е различен в отделните щати. Въпреки закона, при липсата на останки или конкретни доказателства, Хънтър беше сигурен, че ако родителите на Сюзън Ричардс са живи, те все още хранят макар и минимална надежда. Най-малкото, което можеше да направи, беше да им каже в общи линии какво се е случило и да им даде възможност да погребат достойно дъщеря си.

— Майка ми почина от рак, когато бях на седем години — каза той. Все още изглеждаше отпуснат и спокоен.

Лушън се усмихна победоносно.

— Да, това вече го знам, Робърт. Какъв вид рак?

— Мултиформен глиобластом.

— Най-агресивният вид първичен рак на мозъка — равнодушно каза Лушън. — Трябва да е било тежък удар. Колко бързо се разви?

— Много бързо. Лекарите го откриха твърде късно. Тя издъхна три месеца след като ѝ поставиха диагнозата.

Сега беше ред на Тейлър да помръдне на стола.

— Страда ли? — попита Лушън.

Хънтър отново стисна челюсти.

Лушън се наведе напред, сложи лакти на коленете си и съвсем леко започна да потрива ръце.

— Кажи ми, Робърт. — Следващите четири думи бяха изречени бавно, с паузи между тях. — Страда ли майка ти? Викаше ли от болка нощем? Превърна ли се от силна, усмихната и жизнена жена в неузнаваема торба от кожа и кости? Молеше ли се да дойде смъртта?

Хънтър разбра, че Лушън е променил играта, поне за момента. Вече не се интересуваше да влезе под кожата на Тейлър. Днес мишената беше той и старият му приятел вършеше адски добра работа.

— Да — отговори Хънтър.

— Да? — попита Лушън. — За какво?

— За всичко.

— Кажи го.

Хънтър си пое дъх.

Лушън зачака.

— Да, майка ми страда. Да, викаше от болки нощем. Да, превърна се от силна, усмихната, жизнена жена в неузнаваема торба от кожа и кости. И да, молеше се да дойде смъртта.

Тейлър го погледна крадешком и почувства, че кожата ѝ настръхва.

— Как се казваше майка ти? — попита Лушън.

— Хелън.

— В болница ли умря или у дома?

— У дома. Не искаше да ходи в болница.

— Разбирам — кимна Лушън. — Искала е да бъде със семейството си… с хората, които е обичала. Много благородно, макар и странно садистично, че е пожелала седемгодишният ѝ син да стане очевидец на страданията и болката ѝ… предполагам, че са били изключително мъчителни.

За Хънтър бе невъзможно да запази спокойно изражението на лицето си в лавината от спомени. Той отмести поглед встрани и стисна устни, за да си даде малко време. Когато отново заговори, гласът му беше овладян, но не скриваше тъгата му.

— Майка ми работеше като чистачка на минимална надница. Баща ми беше нощен пазач и за да добави към малката си заплата, през деня се хващаше на каквато работа намереше. Краят на всеки месец винаги беше борба в дома ни дори когато и двамата бяха здрави. Нямахме спестявания, защото никога не оставаха пари за пестене. Ниската здравна осигуровка на баща ми не покриваше разходите. Не можехме да си позволим да настаним майка ми в болница. Тя можеше да остане само у дома.

Последва дълго мълчание.

— Еха, много тъжна история, Робърт — студено каза Лушън. — Направо чувам цигулки. Кажи ми, ти беше ли вкъщи, когато майка ти умря?

Хънтър поклати глава.

— Не.

Лушън отново седна в обичайната си поза, кимна спокойно и каза:

— Казах ти, че ако излъжеш, ще разбера, Робърт. И това беше лъжа. Разговорът свърши.

Изненаданият поглед на Тейлър се стрелна между Хънтър и Лушън.

— Забрави за останките на Сюзън — добави Лушън. — Никога няма да ги намериш. Желая ти успех, докато обясняваш това на семейството ѝ.