Престъпен ум

43.

Лушън се обърна и бавно се приближи до умивалника.

Тейлър напрегна тяло на стола, но неловкият момент продължи само няколко секунди, а после Хънтър вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, Лушън, съжалявам.

Лушън прокара пръсти през косата си, но остана с гръб към Хънтър и Тейлър. Не бързаше, сякаш обмисляше извинението на Хънтър.

— Е, предполагам, че не мога да те обвиня, нали, Робърт? Трябваше да провериш дали наистина мога да разбера кога лъжеш. Логично е. Защо да ми имаш доверие? По-рано не можех да разбера дали лъжеш или не. Ти не показваш издайнически знаци. Винаги си запазвал каменно изражение във всяка ситуация. — Лушън най-после се обърна към двамата разпитващи. — Е, стари приятелю, вероятно остаряваш или аз съм станал много по-добър в разчитането на мислите и реакциите на хората.

Хънтър не се съмняваше в това. Мнозина серийни убийци ставаха експерти в наблюдаването на хората и разчитането на езика на тялото им и тайните знаци. Това им помагаше да изберат правилната жертва и подходящия момент да нанесат удара си.

— И така — продължи Лушън, — в името на доброто старо време ще подмина тази неискреност, но не ме лъжи пак, Робърт. — Той отново седна. — Може би ще искаш да коригираш отговора си?

Последва кратко мълчание.

— Да, бях у дома, когато майка ми почина — каза Хънтър. — Както споменах, баща ми работеше нощем като пазач, а тя издъхна през нощта.

— Значи си бил сам с нея?

Хънтър кимна.

Лушън зачака, но Хънтър не предложи нищо повече.

— Не спирай, Робърт. Плашеха ли те нощем писъците ѝ?

— Да.

— Но не си отивал да се скриеш в стаята си, нали?

— Не.

— И защо?

— Защото повече се страхувах от това да не бъда там, ако тя се нуждае от мен.

— И нуждаеше ли се тя от теб в онази последна нощ?

Хънтър затаи дъх.

— Нуждаеше ли се тя от теб, Робърт?

— Да — отговори Хънтър.

— Как се нуждаеше от теб? И не забравяй, не ме лъжи.

— Хапчета.

— Какви хапчета?

— Майка ми ги взимаше. Прогонваха болката, поне за известно време. Но докато ракът се засилваше в нея, въздействието на хапчетата намаляваше.

— И е трябвало да гълта все повече и повече.

Хънтър кимна.

На лицето на Лушън се изписа замислено изражение и миг по-късно устните му се разтеглиха в дяволита усмивка.

— Но те са били болкоуспокояващи с рецепта, нали? — попита той. — Вероятно много силни, опиати, и това означава, че предозирането им би било фатално. И хапчетата не са били до леглото ѝ, нали, Робърт? Не може да са били там. Рискът от свръхдоза по невнимание би бил твърде голям. Къде бяха? В банята? В кухнята? Къде?

Хънтър мълчеше.

— Хапчетата, Робърт. Къде ги държахте? — настоя Лушън.

Хънтър чу заплаха в гласа му.

— Баща ми ги държеше в бюфета в кухнята.

— Но в онази нощ майка ти те е помолила да ѝ ги дадеш.

— Да.

Лушън почеса белега на лявата си буза.

— Не е издържала вече на болката, нали? Предпочитала е да умре. Всъщност се е молела да умре и ти си бил пратеникът, защото си ѝ ги занесъл, нали? Колко хапчета ѝ даде, Робърт? — попита Лушън и после го осени прозрение. Той вдигна ръка и в същото време отвори по-широко очи. — Не, почакай. Занесъл си ѝ цялото шишенце, нали?

Хънтър не каза нищо, но спомените му го върнаха в онази нощ.

През нощта винаги беше по-лошо. Писъците ѝ звучаха по-силно, а стенанията бяха по-болезнени. Всеки път го караха да трепери — но не както когато му беше студено, а напрегнато треперене, което идваше дълбоко отвътре. Болестта ѝ донесе много болка и му се искаше да направи нещо, за да ѝ помогне.

Седемгодишният Робърт беше чул мъчителните писъци на майка си и предпазливо бе отворил вратата на стаята ѝ. Плачеше му се. Откакто тя се беше разболяла, често му се плачеше, но баща му каза, че не трябва.

Болестта ѝ бе променила външността ѝ. Беше толкова слаба, че ребрата ѝ стърчаха през провисналата кожа. Красивата ѝ руса коса беше оредяла и сплъстена. Някога блестящите ѝ очи бяха загубили жизнеността си и сега бяха хлътнали дълбоко в очните кухини.

Треперейки, Робърт спря на вратата. Майка му се беше свила на кълбо на леглото и бе допряла колене до гърдите си. Ръцете ѝ бяха плътно увити около краката. Лицето ѝ беше изкривено от болка. Тя присви очи и се опита да съсредоточи погледа си върху дребната фигурка на вратата.

— Моля те, миличък — промълви, когато позна сина си. — Можеш ли да ми помогнеш? Не издържам на болката.

Робърт положи усилия да преглътне сълзите, заседнали в гърлото му.

— Какво да направя, мамо? — Гласът му беше немощен като нейния. — Искаш ли да повикам татко?

Тя успя само леко да поклати глава.

— Татко не може да помогне, миличък, но ти можеш. Ще дойдеш ли тук… моля те. Ще ми помогнеш ли?

Изглеждаше различна. Под очите ѝ имаше тъмни торбички. Устните ѝ бяха напукани и покрити с корички.

— Ще ти стопля мляко, мамо. Ти обичаш прясно мляко.

Робърт би направил всичко, за да види отново майка си да се усмихва. Докато пристъпваше към нея, нова болка разтърси тялото ѝ.

— Моля те, миличък. Помогни ми. — Тя дишаше задъхано и учестено.

Въпреки онова, което му беше казал баща му, Робърт не можеше повече да сдържа сълзите си, които се затъркаляха по бузите му.

Майка му видя, че той е уплашен и трепери.

— Всичко е наред, миличък. Всичко ще бъде наред — каза тя с треперещ глас.

Робърт се приближи и сложи ръка в нейната.

— Обичам те, мамо.

Думите му напълниха очите ѝ със сълзи.

— И аз те обичам, миличък. — Леко стисна ръката му. Не ѝ бяха останали сили. — Нуждая се от помощта ти, миличък… моля те.

— Какво да направя, мамо?

— Можеш ли да ми дадеш хапчетата, миличък? Знаеш къде са, нали?

Той избърса нос с опакото на ръката си. Беше уплашен.

— Те са много нависоко — каза Робърт, като криеше очите си от нея.

— Не можеш ли да ги достигнеш, миличък? Моля те, направи го заради мен. Боли ме толкова отдавна. Нямаш представа колко много ме боли.

Очите му бяха пълни със сълзи и всичко изглеждаше замъглено и изкривено. Сърцето му беше празно и имаше чувството, че силите са го напуснали. Без да пророни дума, Робърт бавно се обърна и отвори вратата.

Майка му се опита да го извика, но гласът ѝ беше толкова слаб, че от устата ѝ излезе само шепот.

Робърт се върна след няколко минути и донесе поднос с чаша вода, две бисквити с крем и шишенцето с лекарството. Тя се втренчи в него. Не можеше да повярва на очите си. Много бавно и с непоносима болка се надигна и седна. Той се приближи, сложи подноса на нощното шкафче и ѝ даде чашата вода.

Много ѝ се искаше да го прегърне, но едва имаше сили да се движи, затова му се усмихна искрено. Опита се да отвори шишенцето, но пръстите ѝ бяха твърде немощни. Погледна сина си. Очите ѝ молеха за помощ.

Робърт взе шишенцето от треперещите ѝ ръце, натисна капачката и я завъртя по посока, обратна на часовниковата стрелка. Изсипа две хапчета в ръката си и ѝ ги предложи. Тя ги взе, сложи ги в устата си и ги преглътна, без да пие вода. Очите ѝ умоляваха за още.

— Прочетох етикета, мамо. Там пише, че не трябва да взимаш повече от осем на ден, а с тези двете, които току-що изпи, станаха десет.

— Много си умен, миличък — отново се усмихна тя. — Няма друг като теб. Много те обичам и съжалявам, че няма да видя как растеш.

Очите му пак се напълниха със сълзи. Майка му уви кокалестите си пръсти около шишенцето, но той го стискаше здраво.

— Всичко е наред — промълви тя. — Сега всичко ще бъде наред.

Робърт колебливо пусна шишенцето.

— Татко ще се ядоса.

— Няма, миличък. Обещавам. — Майка му пъхна още две таблетки в устата си.

— Донесох ти любимите бисквити, мамо. — Той посочи подноса. — Моля те, изяж поне една. Днес не си яла много.

— Ще изям, миличък, след малко. — Тя глътна още няколко хапчета. — Когато татко се върне у дома, кажи му, че го обичам. Ще го направиш ли заради мен?

Робърт кимна и се втренчи в празното шишенце.

— Защо не отидеш да почетеш някоя книга, миличък? Знам, че обичаш да четеш.

— Мога да чета тук, мамо, за да не си сама. Ще седна в ъгъла, ако искаш. Няма да вдигам шум. Обещавам.

Майка му протегна ръка и погали косата му.

— Ей сега ще ми стане по-добре. Болката започва да преминава.

Клепачите ѝ сякаш натежаха.

— Ще пазя стаята. Ще седна до вратата.

Тя се усмихна измъчено.

— Защо искаш да пазиш вратата, миличък?

— Ти ми каза, че понякога Господ идва и отнася болните хора на небето. Не искам да те вземе, мамо. Ще седна до вратата и ако той дойде, ще му кажа, че ти си по-добре и да не те взима, а да си отива.

— Ще кажеш на Господ да си отиде?

Той кимна енергично.

Майка му се усмихна отново.

— Много ще ми липсваш, Робърт.

Тейлър погледна Хънтър и почувства как сърцето се сви в гърдите ѝ.

Устните на Лушън започнаха да се разтварят в студена усмивка, като напукващ се лед над тъмно замръзнало езеро.

— Излязъл си от стаята, така ли? — попита той.

Хънтър кимна.

— И тогава са започнали кошмарите — каза в заключение Лушън като психолог, който най-после е разчупил бариера на пациент.

В подземния коридор настъпи неловко мълчание, но не за дълго. Втренчил поглед в Лушън, Хънтър най-после прогони спомена.

— Сюзън, Лушън — каза той. Тъгата беше изчезнала от гласа му. — Ти получи каквото искаше, а сега ни разкажи какво се случи, след като я упои в колата.