Престъпен ум

3.

В обедния трафик дванайсеткилометровото пътуване от Хънтингтън Парк до Главното управление на полицията през центъра на Лос Анджелис отне на Хънтър малко повече от четирийсет и пет минути.

Отдел «Обири и убийства», разположен на петия етаж на прочутата административна сграда на полицията на Първа западна улица, беше семпла, гола открита площ, претъпкана с бюра на детективи. Нямаше прегради, които да ги разделят или глупави линии на пода, които да очертават работното пространство. Мястото звучеше и изглеждаше като уличен пазар в неделя сутрин — оживено от движения, шепот и викове, разнасящи се от всеки ъгъл.

Кабинетът на капитан Блейк се намираше в отсрещния край на главния етаж на детективите. Вратата беше затворена — това не бе необичайно заради шума, но и щорите на големия вътрешен прозорец бяха спуснати, което несъмнено беше лош знак.

Хънтър бавно започна да си проправя път между хората и бюрата.

— Хей, какво правиш тук, по дяволите, Робърт? — провикна се детектив Перес, вдигайки глава от компютърния екран, докато Хънтър минаваше между бюрата на Перес и Хендерсън. — Мислех, че си на почивка.

Хънтър кимна.

— Така е. Отлитам довечера. Само ще побъбря набързо с капитана преди това.

— Отлиташ? — Перес изглеждаше изненадан. — Явно имаш пари. Къде ще ходиш?

— В Хавай. За първи път.

Перес се усмихна.

— Хубаво. И аз бих тръгнал за Хавай веднага.

— Искаш ли да ти донеса гирлянда от цветя или хавайска риза?

Перес изкриви лице в гримаса.

— Не, но ако можеш да прекараш в куфара си една-две хавайски танцьорки, ще ги взема. Може да танцуват на леглото ми всяка вечер. Нали се сещаш какво искам да кажа? — Той кимаше, сякаш говореше сериозно.

— Всеки има право да мечтае — отвърна Хънтър, развеселен от енергичното кимане на Перес.

— Забавлявай се.

— Сигурен съм, че ще се забавлявам — отговори Хънтър и продължи да върви. Спря пред вратата на капитан Блейк и инстинктът и любопитството го накараха да наклони глава на една страна и да надникне през прозореца. Но не видя нищо през щорите и почука два пъти.

— Влез — извика отвътре Барбара с обичайния си твърд глас.

Хънтър бутна вратата и влезе.

Кабинетът на капитан Блейк беше просторен, ярко осветен и безупречно подреден. Южната стена беше заета от лавици, отрупани с идеално наредени по големина и съчетани по цвят книги с твърди корици. На северната стена бяха закачени снимки в рамки, похвални грамоти и награди за постижения, всичките разположени симетрично една спрямо друга. Източната стена беше остъклена. Панорамният прозорец гледаше към Саут Мейн Стрийт. Пред бюрото с двоен пиедестал имаше две кожени кресла.

Капитан Блейк стоеше до панорамния прозорец. Дългата ѝ гарвановочерна коса беше прибрана в изящен кок и закрепена с две дървени китайски пръчици. Беше облечена с бяла копринена блуза, затъкната в елегантна морскосиня тясна пола. До нея стоеше слаба и много привлекателна жена, която Хънтър не беше виждал дотогава. Непознатата беше със строг черен костюм и държеше чаша вдигащо пара кафе. Изглеждаше на трийсет и една-две години и имаше дълга права руса коса и дълбоки сини очи. Личеше ѝ, че обикновено би се чувствала напълно спокойно в каквато и ситуация да попадне, но в начина, по който държеше главата си, имаше нещо малко тревожно.

Хънтър влезе в кабинета и затвори вратата след себе си. Високият слаб мъж в официален костюм, който седеше в едното кресло, се обърна с лице към него. Той беше на около петдесет и пет, но торбичките под очите и месестите отпуснати бузи, които му придаваха вид на булдог, го състаряваха най-малко с десет години. Малкото тънки валма прошарена коса, която все още бе останала на главата му, бяха гладко сресани зад ушите му.

Изненадан, Хънтър спря и присви очи.

— Здравей, Робърт — каза мъжът и стана. Естествено дрезгавият му глас, влошен от годините на пушене, звучеше изненадващо силно за човек, който имаше такъв вид, сякаш не е спал няколко денонощия.

Погледът на Хънтър се прикова върху него за няколко секунди, после се отмести към русокосата жена и накрая към капитан Блейк.

— Съжалявам, Робърт — каза тя и леко наклони глава, а погледът ѝ стана твърд като камък, когато се съсредоточи върху мъжа срещу Хънтър. — Те дойдоха без предизвестие преди около час. Дори не благоволиха да се обадят, по дяволите.

— Извинете ме още веднъж — каза мъжът със спокоен и авторитетен глас. Определено беше свикнал да издава заповеди, а другите да му се подчиняват. — Изглеждаш добре — обърна се той към Хънтър. — Но ти винаги си изглеждал добре, Робърт.

— Ти също, Ейдриън — неубедително отвърна Хънтър, пристъпи към него и стисна ръката му.

Ейдриън Кенеди беше директор на Националния център за анализ на насилствените престъпления, НЦАНП, към ФБР и специализирания отдел за бихейвиористични науки, който оказваше подкрепа на национални и международни правоохранителни агенции, разследващи необикновени или серийни насилствени престъпления.

Хънтър напълно съзнаваше, че освен ако не е абсолютно наложително, Ейдриън Кенеди не отива никъде. Сега той координираше повечето операции на НЦАНП от големия си кабинет във Вашингтон, но не беше бюрократ от кариерата. Кенеди бе започнал живота си във ФБР на млади години и бързо показа, че има огромна лидерска дарба. Освен това притежаваше вродена способност да мотивира хората. Това не остана незабелязано и на много ранен етап в неговата кариера му възложиха да отговаря за екипа на охраната на американския президент. Две години по-късно, след като осуети опит за покушение срещу президента, като се хвърли пред куршума, предназначен да убие най-могъщия човек в света, Ейдриън получи похвала, награда и благодарствено писмо от самия президент. Няколко години след това, през юни 1984, беше официално открит Националният център за анализ на насилствени престъпления. Нуждаеха се от директор, някой роден за водач. Ейдриън Кенеди беше на първото място в списъка.

— Това е специален агент Кортни Тейлър — каза Кенеди и кимна към русокосата жена.

Тя се приближи и стисна ръката на Хънтър.

— Много ми е приятно да се запознаем, детектив Хънтър. Чувала съм много за вас.

Гласът ѝ звучеше невероятно прелъстително, съчетавайки нежен момичешки тон с обезоръжаващо ниво на самоувереност. Въпреки изящните ѝ пръсти ръкостискането ѝ беше твърдо и изразително като на бизнесмен, който току-що е сключил голяма сделка.

Хънтър не отговори и отново се обърна към Кенеди.

— Радвам се, че успяхме да те хванем, преди да заминеш на почивка, Робърт — каза Кенеди.

Хънтър продължаваше да мълчи.

— На хубаво място ли отиваш?

Хънтър издържа на вторачения поглед на Кенеди.

— Дано да е нещо сериозно — проговори най-после той, — защото знам, че не си човек, който украсява нещата. Освен това знам, че изобщо не ти пука къде ще ходя на почивка. Тогава защо не зарежем тъпотиите? За какво става дума, Ейдриън?

Кенеди замълча за момент, сякаш трябваше внимателно да обмисли отговора си.

— За теб, Робърт. Става дума за теб.