Престъпен ум

Предполагам, че мисленето ми започва да се променя. Отначало след всяко убийство изпитвах силно чувство на вина, както очаквах, че ще бъде. Понякога в продължение на месеци. Много пъти бях близо да се предам. Много пъти си обещавах да не го правя отново. Но докато времето минаваше и чувството на вина постепенно намаляваше бавно и неотклонно, желанието да го направя пак се завръщаше. Исках да се завърне. С всяка жертва периодът на вина ставаше все по-кратък, докато сега почти не съществува — най-много два дни. Няма съмнение, че умът ми се е приспособил. Сега убиването се е превърнало в нещо естествено за мен. Когато съм навън, често се оглеждам наоколо и щом очите ми се спрат на някого в бар, във влак, на улицата… където и да е, се улавям, че мисля колко лесно мога да го убия. Колко силно мога да го накарам да пищи. Колко болка мога да причиня, преди да го убия. И тези мисли ме вълнуват повече от всякога.

Прогонването им става все по-трудно, но истината е, че не искам да ги прогоня. Сега разбирам, че убиването наистина може да бъде много силен опиат. По-силен от всеки наркотик, който съм опитвал. И аз съм напълно пристрастен. Но въпреки зависимостта си научих, че се нуждая от някакъв отключващ механизъм, за да ме тласне от ръба.

Този отключващ механизъм може да бъде каквото и да е — определен физически тип, който съответства на определена външност, начинът, по който някой ми говори или ме гледа, начинът, по който някой се облича, парфюмът, нещо, което прави, държането… Не знам, докато него видя.

Снощи го видях.

Беше късно. Току-що си бях поръчал третото двойно шотландско уиски. И не търсех нищо и никого. Исках само да се напия, това беше всичко. Всъщност много ми се искаше да се разкарам оттам. Случайно се бях озовал във Форест Сити, Мисисипи. Не си бях запазил стая в хотел. Реших да се напия, да заспя в колата на паркинга, да се събудя по някое време на другия ден и да потегля.

Нещата обаче не се развиха така.

Седях в далечния край на бара и си траех, гледайки да не се набивам на очи. Нямаше много клиенти. Барманът се опита да се държи дружелюбно и да поведе разговор, но аз го отрязах.

Докато ми наливаше следващото питие, в заведението влезе нов посетител. Едър мъж, много по-едър от мен — смесица от мускули и мазни тлъстини. Беше и по-висок от мен, най-малко десетина сантиметра. Барманът му викаше Джед.

Косата на Джед беше толкова къса, че се зачудих защо просто не обръсне главата си. Той имаше нащърбен белег с формата на полумесец под брадичката. Очевидно някой го беше ударил в лицето със счупена бутилка. Носът му също беше чупен повече от веднъж, а дясното му ухо беше някак безформено, сякаш го бяха премазали върху черепа му. Не беше необходимо да си много умен, за да разбереш, че Джед обича да се бие.

Той седна до бара през четири столчета вляво от мен и в същия миг двама други клиенти, които бяха на масите зад нас, станаха и си тръгнаха.

Джед, изглежда, не беше всеобщ любимец.

Той вонеше на евтин алкохол и спарена пот.

— Дай ми една шибана бира, Том — извика Джед с леко провлачен глас. Зениците му бяха огромни като чинии, определено беше зареден с нещо по-силно от алкохол.

— Стига, Джед. — Барманът се поколеба, опитвайки се да запази спокоен тон. — Късно е и със сигурност си пил достатъчно за тази вечер.

Челото на Джед Булдога се намръщи още повече.

— Не ми казвай, че съм пил достатъчно, да ти го начукам, Том. — Гласът му се повиши с няколко децибела и още един клиент се изниза през вратата. — Ще ти кажа, когато съм пил достатъчно. А сега ми дай проклетата бира, преди да съм ти го заврял в курвенския малък задник.

Том извади бутилка бира от хладилника, отвъртя капачката и я сложи на бара пред Джед.

Джед я надигна и я изгълта половината на три големи глътки.

Не съзнавах, че съм се втренчил в него, докато той не се обърна към мен.

— Какво зяпаш, да ти го начукам? — попита и отмести бутилката настрана. — Да не си педал?

Не отговорих, но и не отместих поглед от него.

— Попитах те нещо, педал. — Джед отново отпи от бирата си. — Е, харесваш ли онова, което виждаш, педал? — Той вдигна дясната си ръка, сви бицепса си като културист и после ми изпрати въздушна целувка.

Бях хипнотизиран от тази торба с лайна на име Джед.

— Хайде, Джед — опита да се намеси барманът, който явно предугаждаше какво ще се случи. — Остави човека. Той иска само да си пийне на спокойствие. — Погледна ме с изражение, което говореше: «Моля те, тръгни си, пич. Няма да искаш тези неприятности, повярвай ми».

Не помръднах. Вероятно дори не мигнах.

— Затваряй си плювалника, Том — каза Джед и заканително насочи пръст към него, но гледайки мен. — Искам да знам защо на този педал му харесва толкова много да ме гледа. Искаш да изчукаш един истински мъж тази вечер? Това ли е, педал? — С две ръце посочи огромния си корем.

Бавно плъзнах очи по дължината на тялото му и това, изглежда, го вбеси неимоверно много. Джед стисна челюсти от гняв. Лицето му се зачерви още повече и той заплашително стана от столчето.

И това беше отключващият механизъм.

Не беше отвратителното му държане, нито миризмата, обидите или фактът, че беше толкова невъобразимо грозен, та вероятно се страхуваше да се погледне в огледало. Не беше дори това, че не ме остави да се напия на спокойствие, а фактът, че си мислеше, че може да наложи превъзходството си над мен. Това ме изкара извън релси.

И тогава осъзнах, че Джед ще умре тази нощ.