Престъпен ум

10.

Хънтър успя да се върне в апартамента си, за да приготви багажа си, но самолетът, на който се качи само два часа по-късно, не беше за Хавай.

Частният реактивен самолет «Хоукър» рулира към пистата и най-после получи разрешение да излети от контролната кула на летище «Ван Найс».

Хънтър седеше в дъното на салона и пиеше голяма чаша кафе без захар и сметана. Работата не му позволяваше да пътува много и когато го правеше, ако изобщо беше възможно, той обикновено шофираше. Няколко пъти беше летял с пътнически самолет, но сега за първи път се возеше в частен и трябваше да признае, че е смаян. Интериорът беше луксозен и едновременно практичен.

Пътническият салон беше дълъг шест-седем метра, с осем много удобни кремави кожени седалки, разположени индивидуално по четири от двете страни на пътеката, всяка с отделен електрически контакт и медийна система. И осемте се завъртаха на триста и шейсет градуса. Енергоспестяващите лампи на тавана създаваха приятна, ведра атмосфера.

Агент Тейлър седеше пред Хънтър и пишеше нещо на лаптопа си, който беше сложен на сгъваемата масичка пред нея. Ейдриън Кенеди се бе настанил вдясно от Хънтър, от другата страна на пътеката. Откакто бяха излезли от кабинета на капитан Блейк, той почти непрекъснато говореше по мобилния си телефон.

Самолетът излетя плавно и бързо се издигна на височина десет хиляди метра. Хънтър гледаше синьото безоблачно небе и се бореше с множество мисли.

— Е — каза Кенеди, който най-после спря да говори по телефона и го прибра в джоба на сакото си, а после завъртя седалката си, за да бъде с лице към Хънтър. — Разкажи ми пак за този човек, Робърт. Кой е той?

Тейлър престана да потраква по клавиатурата и бавно завъртя седалката си към двамата мъже.

Хънтър не откъсна очи от синевата навън.

— Той е един от най-интелигентните хора, които познавам — отговори най-после. — Човек с огромна самодисциплина и контрол.

Кенеди и Тейлър чакаха.

— Името му е Лушън Фолтър — продължи Хънтър. — Или поне аз го познавах под това име. Запознахме се в първия ми ден в университета Станфорд. Тогава бях на шестнайсет.

Робърт беше израснал като единствено дете на родители от работническата класа в Комптън, непривилегирован квартал в южен Лос Анджелис. Майка му загуби битката с рака, когато той беше само на седем. Баща му не се ожени повторно и се наложи да работи на две места, за да се справи с отговорностите да отглежда сам сина си.

Хънтър винаги се беше различавал от другите. Още като дете мозъкът му решаваше задачите по-бързо от всички други. Училището го отегчаваше и възпрепятстваше. Той изучи материала за последния курс за по-малко от два месеца и само за да се занимава с нещо, прочете модулите за останалите по-долни класове. След това попита директорката дали може да се яви на изпитите за седми и осми клас. От чисто любопитство и заинтригуваност тя му разреши. Хънтър ги взе с пълно отличие.

И тогава директорката реши да се свърже със Съвета по образование на Лос Анджелис и след нова поредица от изпити и тестове на дванайсет години Робърт беше приет в училището за надарени деца «Мирман».

Но дори специалната програма в училището не беше достойна, за да забави напредъка му.

На четиринайсет години вече беше изучил учебните програми по английски, история, математика, биология и химия. Четирите години гимназиално образование се сляха в две и на петнайсет години той се дипломира с отличие. С препоръки от всичките си учители беше приет за студент «при специални обстоятелства» в университета «Станфорд».

На деветнайсет Хънтър завърши психология — с пълно отличие, на двайсет и две получи докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология.

— Казахте, че той ви е бил съквартирант? — попита Тейлър.

Хънтър кимна.

— От първия ден. Дадоха ми стая в общежитието още в първия ми ден в университета. — Той повдигна рамене. — Лушън беше настанен в същата стая.

— Колко души бяхте в нея?

— Само двамата. Стаите бяха малки.

— И той ли следваше психология?

— Да. — Хънтър пак отмести поглед към небето отвъд илюминатора, когато спомените започнаха да го пренасят назад в миналото. — Лушън беше готин тип. Не очаквах, че ще се държи толкова приятелски с мен.

Тейлър се намръщи.

— Какво имате предвид?

Хънтър повдигна рамене.

— Аз бях много по-малък от останалите. Не си падах по спорта и не участвах в никаква физическа дейност. Бях много слаб и непохватен, с дълга коса и не се обличах като повечето хора навремето. Всъщност бях магнит за хулиганите. Лушън беше на деветнайсет, обичаше спорта и редовно правеше упражнения. Имаше вид на човек, който обикновено би се позабавлявал добре с някого като мен.

Съдейки по вида и телосложението на Хънтър, никой не би предположил, че е бил мършаво и непохватно хлапе. Приличаше на типичен гимназиален атлет, може би капитан на футболния тим или на отбора по борба.

— Той обаче не го направи — продължи Робърт. — Всъщност благодарение на него не ме закачаха много. Станахме най-добри приятели. Започнах да ходя в спортния салон и той ми помагаше с упражненията и диетата, с всичко.

— А как се държеше в ежедневието?

Хънтър разбра, че Тейлър има предвид чертите на характера му.

— Не беше склонен към насилие, ако това питате. Винаги беше спокоен и се владееше. И това беше хубаво, защото определено умееше да се бие.

— Но вие току-що казахте, че не е бил склонен към насилие — рече Тейлър.

— Точно така.

— Обаче сега намеквате, че сте го виждали да се бие.

Робърт кимна.

— Да.

Очите и изкривените устни на Тейлър задаваха безмълвен въпрос.

— В някои ситуации, колкото и да си спокоен и сговорчив, не можеш да се измъкнеш — отговори Хънтър.

— Например? — настоя тя.

— Спомням си, че видях Лушън да се бие само веднъж — обясни Робърт. — И наистина се опита да се измъкне, без да използва юмруците си, но не успя.

— Защо?

Хънтър повдигна рамене.

— Беше се запознал с едно момиче в бара през уикенда и цяла нощ бъбрил с нея. Доколкото ми е известно, това било всичко. Нямало секс, нито целувки, нищо лошо, само няколко питиета, малко флиртуване и много смях. В понеделник след уикенда се връщахме от библиотеката, където бяхме учили до късно, когато ни пресрещнаха четири момчета, всичките здравеняци. Единият беше «много ядосаното» бивше гадже на момичето. Очевидно се бяха разделили неотдавна. Лушън умееше да говори убедително. Както се казва, можеше да продаде сладолед на ескимос. Опита да се измъкне с приказки от ситуацията. Каза, че съжалява и че не знаел, че тя има гадже, нито че наскоро са скъсали. Обясни, че ако знаел, нямало да се приближава до нея и така нататък. Но момчетата не искаха и да чуят. Отговориха, че не са дошли да го слушат да се извинява, а да го пребият.

— И какво се случи после? — попита Тейлър.

— Не много. Дотогава не бях виждал такова нещо. Те се нахвърлиха върху него. Какво направих аз? Въпреки че бях мършав, нямах намерение да стоя и да гледам как четирима неандерталци пребиват най-добрия ми приятел, но не получих шанс дори да помръдна. Всичко продължи десет… най-много петнайсет секунди. За нула време и четиримата бяха на земята. Двама бяха с разбити носове, третият имаше три-четири счупени пръста, а на четвъртия бяха сритани гениталиите. Когато излязохме навън, аз го попитах къде се е научил да се бие.

— И какво отговори той?

— Нещо уклончиво. Каза, че гледал много филми за бойно изкуство. Онова, което научих за Лушън, беше, че няма смисъл да го притискаш за отговори, ако той не иска да отговори. И оставих нещата до там.

— Споменахте, че умеел да говори убедително — каза Тейлър с леко оживен глас. — Но от няколко дни не е говорил много.

— Кога го видя за последен път? — попита Кенеди.

— В деня, когато получих докторската си диплома — отвърна Хънтър. — Завърших една година преди него.

От служебното му досие Тейлър знаеше, че Хънтър е препускал бързо през годините в университета и е събрал четири години в три.

— Но останах в Станфорд — добави Робърт. — Предложиха ми втора стипендия за докторска степен. Лушън и аз продължихме да живеем в стаята в общежитието още една година, докато аз се дипломирах. След това той напусна Станфорд.

— Поддържахте ли връзка?

— Да, но не за дълго. Лушън си взе няколко месеца почивка, след като се дипломира. Пътува известно време и после реши, че иска да се върне в университета. Искаше и да вземе докторска степен.

— И в Станфорд ли се върна?

— Не. Отиде в Йейл.

— В Кънектикът? — учуди се Тейлър. — Това е чак на източното крайбрежие. Защо е отишъл толкова далеч, когато в Калифорния са Станфорд, Бъркли и Калифорнийският университет в Лос Анджелис? Четири от най-добрите университета в страната.

— Йейл също е страхотен университет — възрази Хънтър.

— Знам. Но вие разбирате какво имам предвид. Кънектикът е адски далеч от Калифорния. Предполагам, че след като е живял тук толкова много години, вероятно е имал много приятели и установен начин на живот в Лос Анджелис. Защо е била тази внезапна промяна? Семейството му ли е от Кънектикът?

Хънтър замълча за момент, опитвайки се да си спомни.

— Не знам откъде е семейството му — отговори той. — Той никога не е говорил за тях.

Погледът на Тейлър бавно се отмести към Кенеди и после се върна към Хънтър.

— Не смятате ли, че това е малко странно? — попита тя. — Прекарали сте няколко години заедно, споделяйки стаята в общежитието. Както казахте, станали сте най-добри приятели. А той изобщо не е споменал за семейството си?

Хънтър безучастно повдигна рамене.

— Не, не го смятам за странно. И аз не съм говорил за семейството си, нито пред него, нито пред някой друг. Някои хора са по-затворени за личния си живот от други.

— Видял си го за последен път, когато си получил докторската си диплома — каза Кенеди.

Хънтър кимна.

— Той долетя за церемонията по дипломирането, остана един ден и на следващата сутрин си замина. От тогава не сме се виждали и чували.

— Отишъл е в Кънектикът и е изчезнал? — попита Тейлър. — Мислех, че сте били най-добри приятели.

— Може би аз бях този, който изчезна — отвърна Робърт.

Тейлър се поколеба за миг.

— Защо? Той опита ли да се свърже с вас?

— Не, доколкото знам. Но и аз не поддържах връзка с него. — Хънтър млъкна и отмести поглед встрани. — След дипломирането си не поддържах връзка с никого.