Престъпен ум

23.

Час и осем минути след излитането «Феном 100» кацна на регионалното летище на Западна Каролина. Времето навън беше започнало да се променя. Сега няколко големи облака се спотайваха на небето, не позволяваха на слънчевите лъчи да проникнат през тях и понижаваха, температурата с няколко градуса. Въпреки липсата на слънчева светлина Тейлър сложи тъмните си очила веднага щом слязоха от самолета. Това беше основна част от обучението във ФБР — когато си на публично място, винаги крий очите си.

Двамата излязоха от летището. Посрещна ги представител на местна фирма за коли под наем, с когото Тейлър беше говорила по телефона, и им даде най-скъпия модел черен «Линкълн MKZ».

— Е, да видим накъде трябва да се отправим от тук — каза Тейлър и отвори лаптопа си, когато се качиха в колата. Тя зае мястото зад волана. Автомобилът изглеждаше и миришеше на ново, сякаш беше купен сутринта специално за тях. Тейлър използва вградената компютърна мишка и бързо извади на екрана приложение за сателитно изображение. За част от секундата на монитора се появи карта от птичи поглед на град Мърфи. — Лушън каза, че къщата се намира в края на гора — добави тя и обърна лаптопа към Хънтър.

Двамата се втренчиха в екрана и дълго го гледаха. Докато Тейлър използваше вградената мишка да извлачва картата от ляво надясно и от горе надолу, изражението ѝ се промени.

— Шегувал ли се е? — попита тя. Гласът ѝ все още беше спокоен, но сега в него прозвуча леко раздразнение. Тейлър вдигна слънчевите си очила на главата и прикова Хънтър с обезпокоен поглед. — Това място е заобиколено с гора. Навсякъде има гори, в града и извън него. Погледни.

Хънтър отново насочи очи към екрана, а Тейлър показа в увеличен образ околностите на града. Не го занасяше. Мърфи наистина се намираше насред хълмиста гора. Дори около сградите имаше горички.

— Какво да правим? Да намерим къщите в края на всяка гора, която видим, и да проверим дали някой от ключовете пасва?

Хънтър не отговори. Продължаваше да гледа екрана, опитвайки се да измисли решение.

— Той се е будалкал с нас, нали? Дори ако къщата съществува, в което сега се съмнявам, ще ни отнеме няколко дни, докато я намерим. Лушън ни изпрати за зелен хайвер, Робърт. Играе игрички. — Тя се замисли. — Сигурна съм, че е идвал тук. Може би дори е живял в града известно време. Знае, че Мърфи е заобиколен от гора. Затова ни изпрати тук с онази смахната гатанка. Може да прекараме много дни тук и никога да не открием… къщата на фантазиите му.

Хънтър продължаваше да мълчи.

— По дяволите. Обърках нещата — каза Тейлър, сега разочарована от себе си. — Трябваше да проверя всичко това, преди да тръгнем от Куонтико. Проклета ученическа грешка. Исках само да тласна напред разследването, затова сляпо се доверих на онова, което Лушън ти каза. В момента сигурно си седи в килията и се скъсва от смях.

Хънтър анализира картата още няколко секунди и сетне поклати глава.

— Не, не е така. Той не е имал предвид това.

Тейлър повдигна вежди.

— Защо мислиш така? Каза точно това. «Къщата се намира в края на гора.» Освен ако не си изтълкувал неправилно гатанката, дошли сме на погрешно място.

— Не — увери я Хънтър. — Дошли сме на правилното място.

— Лушън си играе игрички. Виж картата, Робърт. — Тя посочи с глава лаптопа. — «Къщата е в края на гора» — повтори. — Това бяха думите му. Нося записа, ако искаш да го изслушаш отново.

— Не е необходимо — отвърна Хънтър и обърна компютъра към себе си. — Защото той не каза точно това.

— Моля?

— Лушън каза, че къщата е на края на гората, не на гора. Можеш ли да намериш карта с търсачка на Мърфи? Местности, имена на улици, такива неща?

— Да, разбира се.

След натискането на няколко клавиша картата от птичи поглед на екрана се смени с осъвременена сателитна карта на град Мърфи.

— Ето — каза Тейлър и даде лаптопа на Хънтър, който бързо написа нещо в полето на търсачката. Картата се уголеми, завъртя се наляво и увеличи тесен черен път между два гористи хълма в южната част на града. Името на пътя беше «Краят на гората».

Дори Хънтър се изненада малко. Очакваше, че някоя от гористите местности или някой парк носи името «Краят на гората», но не и път.

— Ех, ти, невернице — каза той.

— Да ме вземат дяволите — възкликна Тейлър.

Пътят продължаваше около осемстотин метра. От двете му страни нямаше нищо, освен гора, но в края имаше къща — къща в «Края на гората».