Престъпен ум

5.

Национална тренировъчна академия на ФБР, Куонтико, Вирджиния

На 4235 км от Лос Анджелис

От десет минути специален агент Едуин Нюман стоеше в контролната стая за килиите в сутерена на една от няколкото сгради, които съставляваха ръководния център на Академията на ФБР. Въпреки множеството монитори, свързани с камери за видео наблюдение, монтирани на източната стена, цялото му внимание беше съсредоточено върху една-единствена и много специфична видео картина.

Нюман не беше стажант в Академията, а много опитен и добре квалифициран агент от Отдела за бихейвиористичен анализ, който беше завършил обучението си преди двайсет години. Той работеше във Вашингтон и преди четири дни специално бе дошъл във Вирджиния, за да разпита новия затворник.

— Помръднал ли е изобщо от един час? — попита Нюман, обръщайки се към техническия специалист, който седеше пред голямото табло с контролни уреди срещу стената с мониторите.

Специалистът поклати глава.

— Не, и няма и да помръдне, докато лампите не угаснат. Както ти казах, този човек е като машина. Не бях виждал такова нещо. Откакто го доведоха преди четири вечери, той не е нарушил установения си ред. Спи по гръб, гледа в тавана със сключени върху стомаха ръце като труп в ковчег. Затвори ли очи, не помръдва — не трепва, не се обръща, никакво въртене, почесване, хъркане и будене посред нощ да пикае, нищо. Вярно, от време на време изглежда уплашен, сякаш няма ни най-малка представа защо е тук, но през повечето време спи като човек, който няма абсолютно никакви грижи на света и се излежава в най-удобното легло, което може да се купи с пари. А мога да ти кажа — той посочи екрана, — че леглото изобщо не е такова. Това е най-неудобното дървено легло с тънък като хартия дюшек отгоре.

Нюман се почеса по кривия нос, но не каза нищо.

— Този тип е като вечен часовник, настроен с швейцарска прецизност, мамка му — продължи техническият специалист. — Можеш да сверяваш часовника си с него.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нюман.

Специалистът се засмя носово.

— Всяка сутрин, точно в пет и четирийсет и пет, той отваря очи. Без будилник, без шум, без запалване на лампи, без обаждане от нас или агент, който да нахлуе в килията му да го събуди. Прави го сам. Точно в пет и четирийсет и пет — събужда се.

Нюман знаеше, че личните вещи на затворника са иззети. Той нямаше часовник или нещо друго, с което да следи времето.

— И като отвори очи — добави специалистът, — се втренчва в тавана точно за деветдесет и пет секунди. Нито секунда повече, нито секунда по-малко. Може да изгледаш записите от последните три дни, ако искаш.

Нюман не реагира.

— След деветдесет и пет секунди той става от леглото, свършва си работата в отходното място и после ляга на пода и прави лицеви опори, последвани от коремни преси — всичко по десет пъти. Ако не го прекъснат, ще направи по петдесет с минимални почивки. И без никакво сумтене, пухтене и гримаси, само чиста решителност. Носят му закуската някъде между шест и половина и седем часа. Ако не е свършил с гимнастиката, той продължава, докато приключи, и едва тогава сяда и спокойно изяжда храната. И я изяжда всичката, без да се оплаква, каквито и безвкусни буламачи да сложим в подноса. След това го водят на разпит. — Техническият специалист се обърна да погледне Нюман. — Предполагам, че ти го разпитваш.

Нюман не отговори и не кимна, но и не поклати глава, само продължи да гледа монитора.

Специалистът повдигна рамене и продължи да разказва:

— Когато го върнат в килията, колкото и да е часът, той отново прави гимнастика — пак по петдесет лицеви опори и коремни преси. — Специалистът се ухили. — Ако си объркал броенето, това са по хиляда всеки ден. Щом приключи и ако не го заведат на поредния разпит, той прави точно каквото виждаш на екрана в момента — седи на леглото с кръстосани крака и гледа втренчено празната стена пред себе си. Предполагам, че медитира или се моли, знам ли. Но не затваря очи. И мога да ти кажа, че ме плаши до смърт, като гледа така стената.

— Колко време я гледа? — попита Нюман.

— Зависи — отвърна специалистът. — Позволяват му да се изкъпе веднъж дневно, но часът е различен всеки ден. Знаеш процедурата. Ако влезем да го вземем, докато зяпа стената, той излиза от унеса, става от леглото, слагат му оковите и отива под душа — без да пъшка и охка и без да се съпротивлява и спори. Щом се върне, пак сяда на леглото и се вторачва в стената. Ако не го прекъснат, ще продължи да гледа стената, докато лампите угаснат в девет и половина.

Нюман кимна.

— Вчера обаче — добави техническият специалист, — от чисто любопитство, те държаха лампите запалени пет минути по-дълго.

— Нека да отгатна — рече Нюман. — Не е имало никакво значение. Точно в девет и половина той си е легнал, заел е позата «труп в ковчег» и е заспал, независимо дали е светло или тъмно.

— Позна — съгласи се специалистът. — Както казах, човекът е като машина, с настроен с швейцарска точност вътрешен часовник. — Той млъкна и се обърна с лице към Нюман. — Не съм експерт в тази област, но съдейки по онова, което видях през последните четири нощи и четири дни, в психическо отношение този тип е шибана крепост.

Нюман не каза нищо.

— Не искам да превишавам правата си, но… той отрони ли поне една дума по време на разпитите?

Нюман дълго обмисля въпроса.

— Причината да питам е, че знам процедурата. Ако някой специален затворник като него не проговори след три дни на разпити, тогава започва обработката, предназначена за важни персони, а всички ние сме наясно колко трудно става. — Техническият специалист инстинктивно погледна часовника си. — Е, минаха три дни и ако ще започва обработката за важни персони, вече щяха да са ми казали. Затова предполагам, че е пропял.

Нюман се вгледа в екрана още няколко секунди и после кимна веднъж.

— Снощи проговори за пръв път. — Той най-после откъсна поглед от монитора на стената и се втренчи в техническия специалист. — Каза шест думи.