Престъпен ум

2.

Пет дни по-късно

Хънтингтън Парк, Лос Анджелис, Калифорния

Дребното чернокосо момиче на касата маркира последната стока и погледна младия мъж, който стоеше пред нея.

— Трийсет и четири долара и шейсет и два цента, моля — сдържано каза то.

Мъжът прибра покупките си в найлонови торбички и даде кредитната си карта. Не можеше да е на повече от двайсет и една години.

Касиерката прокара картата през ПОС терминала, изчака няколко секунди, прехапа устни и колебливо погледна клиента.

— Съжалявам, господине, картата ви е отхвърлена — каза тя и понечи да му върне картата.

Той я погледна така, сякаш му говореше на чужд език.

— Какво? — Мъжът отмести очи към картата и после отново към касиерката. — Трябва да има някаква грешка. Сигурен съм, че е останал кредит в нея. Бихте ли опитали пак, моля?

Момичето повдигна рамене и прокара картата през ПОС терминала още веднъж.

Изминаха няколко напрегнати секунди.

— Съжалявам, но отново не е приета — каза касиерката и му върна картата. — Бихте ли желали да опитате с друга?

Смутен, младият мъж взе картата и поклати глава.

— Нямам друга — срамежливо отговори той.

— Купони за храна?

Мъжът отново поклати тъжно глава.

Момичето зачака, докато той ровеше в джобовете си да търси пари. Успя да намери няколко банкноти и шепа монети по двайсет и пет и десет цента. Преброи ги набързо и погледна извиняващо се касиерката.

— Съжалявам. Не ми стигат двайсет и шест долара. Ще трябва да оставя някои неща.

Повечето покупки бяха за бебе — памперси, две бурканчета детска храна, кутия мляко на прах, мокри кърпи и тубичка помада против обрив. Останалите бяха обикновени ежедневни продукти — хляб, мляко, яйца, зеленчуци, плодове и кутия супа — всичките от първа необходимост. Мъжът не докосна нищо от бебешките неща, но върна всичко друго.

— Бихте ли проверили колко ще струва това? — попита той.

— Всичко е наред — каза човекът, който стоеше зад него на опашката, висок, с атлетично телосложение и остри, красиво изваяни привлекателни черти и добри очи, и даде на касиерката двайсет и шест долара.

Тя го погледна и се намръщи.

— Аз ще ги платя — каза той и се обърна към младия мъж. — Може да си приберете покупките. Аз черпя.

Младият човек се втренчи озадачено в него. Не знаеше какво да каже.

— Всичко е наред — повтори високият и му се усмихна насърчително. — Не се притеснявайте.

Все още стъписан, младият мъж погледна касиерката и после отново високия човек.

— Много ви благодаря, господине — най-после каза той и протегна ръка. Гласът му потрепери и очите му се навлажниха.

Високият мъж стисна ръката му и кимна окуражително.

— Това беше най-милото нещо, което съм виждала да става тук — рече касиерката, след като младият мъж взе покупките си и излезе. И в нейните очи напираха сълзи.

Високият мъж се усмихна.

— Говоря сериозно — настоя тя. — Работя на касата в този супермаркет почти от три години. Случвало се е с много хора, на които не им стигат парите и се налага да върнат стоки, но никога не съм виждала някой да постъпва като вас.

— Всеки се нуждае от помощ от време на време — отвърна мъжът. — Това не е срамно. Днес аз помогнах на него и може би един ден той ще помогне на друг.

Момичето се усмихна. Очите му отново се напълниха със сълзи.

— Вярно е, че всички се нуждаем от помощ от време на време, но проблемът е, че малцина са готови да помогнат. Особено ако трябва да си бръкнат в джоба.

Мъжът мълчаливо се съгласи с нея.

— Виждала съм ви тук и преди — добави касиерката, маркирайки малкото неща, които беше взел мъжът. Сумата възлизаше на девет долара и четирийсет и девет цента.

— Живея в квартала — каза той и ѝ даде банкнота от десет долара.

Тя го погледна.

— Казвам се Линда — рече, кимна към табелката с името на гърдите си и протегна ръка.

— Робърт — отвърна мъжът и стисна ръката ѝ. — Приятно ми е да се запознаем.

— Вижте — продължи тя, докато му връщаше рестото. — Смяната ми свършва в шест довечера. След като живеете в квартала, питам се дали искате да пием кафе някъде?

Мъжът се поколеба за миг.

— Би било чудесно — отговори той, — но за съжаление довечера заминавам. Това ще бъде първата ми почивка от… — Млъкна и присви очи. — Дори не си спомням откога не съм ходил на почивка.

— Чувството ми е познато — каза тя малко разочаровано.

Той прибра покупките си и я погледна.

— Искате ли да ви се обадя, когато се върна, да речем, след десетина дни? Може би тогава ще пием кафе.

Младата жена се вгледа в него и устните ѝ се разтеглиха в тънка усмивка.

— С удоволствие — отвърна тя и бързо написа телефонния си номер.

Докато мъжът излизаше от супермаркета, мобилният телефон иззвъня в джоба на якето му.

— Детектив Робърт Хънтър, специален отдел «Убийства» — отговори той.

— Робърт, още ли си в Лос Анджелис?

Обаждаше се капитан Барбара Блейк, шефката на отдел «Убийства» в лосанджелиската полиция. Само преди два дни именно тя беше заповядала на Хънтър и партньора му детектив Карлос Гарсия да отидат на двуседмична почивка след едно много трудно и изтощително разследване на сериен убиец.

— В момента, да — иронично отвърна Хънтър. — Но довечера излитам, капитане. Защо?

— Много ми е неприятно, че ти го причинявам, Робърт — каза Блейк с тон, който показваше, че наистина съжалява, — но трябва да те видя в кабинета си.

— Кога?

— Веднага.