Престъпен ум

44.

Ла Хонда, на 30 километра от Поло Алто, Калифорния

Двайсет и пет години по-рано

Сюзън Ричардс се стресна и се събуди от силния звук на затръшваща се врата. Въпреки внезапния шум очите ѝ се отвориха бавно и замигаха, сякаш вятър беше навял в тях песъчинки, които драскаха роговицата ѝ.

Клепачите ѝ бяха натежали и уморени и колкото и да се мъчеше, не можеше да фокусира очите си върху нищо. Всичко около нея беше голямо размазано петно.

Първото, което осъзна, беше, че главата ѝ е замаяна, сякаш е попаднала в мъглив сън и не може да се събуди. Устата ѝ бе пресъхнала, езикът ѝ беше като шкурка. И после долови миризмата — на мръсотия, влага и плесен, на старо и противна. Нямаше представа къде се намира, но тук миришеше на място, занемарено от години. Въпреки ужасната смрад белите ѝ дробове настояваха за въздух и когато си пое дъх, Сюзън усети вкуса на гранясало в стаята. Едно дълбоко вдишване я накара да се задави.

Изведнъж, докато кашляше отчаяно, тя почувства остра, мъчителна болка.

Едва след няколко секунди изтощеното ѝ тяло най-после определи източника. Идваше от дясната ѝ ръка.

Осъзна, че седи на някакъв твърд и страшно неудобен стол. Китките ѝ бяха завързани зад облегалката на стола, а глезените — за краката му. Цялата беше мокра, обляна в пот. Опита се да вдигне главата си, която беше клюмнала на гърдите ѝ, и движението разпрати вълни на гадене в стомаха ѝ.

Не можеше да определи какво осветява стаята, може би лампа в ъгъла или стара крушка, окачена на тавана, но каквото и да беше, обливаше помещението в слабо жълтеникаво сияние. Очите ѝ най-после се отместиха надясно и се помъчиха да се съсредоточат върху ръката ѝ и източника на болката. Все още беше зашеметена и чак след минута зрението ѝ се проясни и мъглата се разсея. И в същия миг сърцето ѝ се изпълни с ужас.

— Боже мой. — Думите се отрониха неволно от устните ѝ.

Огромно парче кожа липсваше от ръката ѝ — от рамото чак до лакътя. Виждаше се само окървавена плът. За миг ѝ се стори, че раната е жива. По ръката ѝ се стичаше кръв, капеше от пръстите ѝ върху бетонния под и образуваше голяма тъмночервена локва до стола.

Сюзън извърна глава и повърна в скута си. Усилието я накара да се почувства още по немощна и замаяна.

— Съжалявам за това, Сюзън — чу се познат глас. — Никога не си можела да понасяш вида на кръв, нали?

Тя се закашля няколко пъти и се опита да изплюе противния вкус на повърнато от устата си. Очите ѝ се насочиха напред и най-после се фокусираха върху фигурата, която стоеше пред нея.

— Лушън… — едва доловимо промълви Сюзън.

В съзнанието ѝ проблеснаха образи от изминалата вечер в Рокерския клуб. После си спомни, че седеше в колата на Лушън… гневния му поглед. И след това — нищо.

— Какво… — Не можа да довърши изречението. Гърлото ѝ беше твърде крехко, за да произведе звуци. Очите ѝ отново се стрелнаха инстинктивно към дясната ѝ ръка и тялото ѝ се разтрепери.

— О — безразлично каза Лушън и протегна ръка зад себе си, — не се тревожи за това. Мисля, че това грозно нещо няма да ти липсва.

Той ѝ показа голям стъклен буркан, пълен с бледорозова течност. Вътре плаваше нещо. Сюзън присви уморените си очи, но пак не разбра какво е.

— О, съжалявам — рече Лушън, виждайки смущението ѝ, и бръкна в буркана с ръката си с ръкавица, за да извади плаващия предмет. — Позволи ми да ти покажа. Сега краищата са се сгърчили малко. — Той ги изглади и разпъна мокрото парче кожа, което беше одрал от ръката ѝ преди по-малко от час. — Татуировката е отвратителна, Сюзън. Нямам представа защо си мислеше, че е страхотна.

В устата на Сюзън отново се надигнаха киселини и тя пак започна да се дави и да кашля отчаяно.

Развеселен, Лушън изчака пристъпа да свърши.

— Но мисля, че ще стане чудесен сувенир — продължи той и кимна два пъти. — И знаеш ли какво? Наистина смятам да се пробвам като колекционер. Искам да видя как ще се почувствам. Да проверя теорията за това. Какво ще кажеш?

Главата на Сюзън пулсираше с ритъма на туптящото ѝ сърце. Въжето, с което бяха завързани китките и глезените ѝ, се беше врязало до костите ѝ. Тя искаше да говори, но страхът заличаваше всяка дума от потресеното ѝ съзнание. Очите ѝ, от друга страна, отразяваха отчаянието ѝ.

Лушън върна парчето татуирана кожа в буркана.

— Знаеш ли — каза той, — от една година крия онази спринцовка в колата. Много пъти съм мислил да я използвам.

Сюзън си пое дъх и въздухът сякаш премина през носа ѝ на бучки.

— Но никога върху теб — продължи Лушън. — Мислех да избера някоя проститутка. Сигурно си спомняш от лекциите по криминология, че те са лесни мишени — леснодостъпни и анонимни. — Той безразлично повдигна рамене. — Но за съжаление не стана така. Не се чувствах готов, но тази вечер беше различно. Мога да кажа, че почувствах първия си истински импулс на убиец.

Очите на Сюзън се изпълниха със сълзи. За нея въздухът в стаята стана по-гъст, дори по-мръсен… и не можеше да се диша.

— Почувствах изумителен подтик да го направя и да не мисля за последиците — добави Лушън.

Очите му блеснаха с нова целеустременост. Сюзън я видя и това разпространи нови вълни на паника из тялото ѝ.

— Затова реших да не се съпротивлявам — продължи той и пристъпи по-близо. — Реших да действам. И го направих. И ето ни сега тук.

Сюзън се опита да успокои дишането си и да разсъждава, ала имаше чувството, че всичко е страшен кошмар. Но ако беше така, защо не се събуждаше?

— Лушън… — каза тя с дрезгав глас, който засядаше в подутото ѝ гърло — не знам…

— Не, не, не — прекъсна я той и заканително размаха показалец. — Няма какво да кажеш. Не разбираш ли, Сюзън? Вече няма връщане назад. — Протегна ръце, посочвайки стаята. — Сега сме тук. Процесът започна. Стартът е даден, или каквото друго клише се сетиш.

И тогава Сюзън забеляза израза в очите му — безчувствен и леденостуден, на човек без душа. И това я вцепени.

Страхът ѝ изпълни с вълнение Лушън. Той очакваше това вълнение да се сблъска с нещо в него — може би морал или чувства… не беше сигурен какво, но все нещо. Сблъсък обаче не последва. Изпитваше само въодушевление, че най-после прави нещо, за което отдавна е фантазирал.

Сюзън искаше да говори, да пищи, но застиналите ѝ от паника устни не помръдваха. Очите ѝ молеха за милост, която така и не дойде.

Без предупреждение Лушън се нахвърли върху нея и ръцете му мълниеносно се впиха във врата ѝ.

Очите ѝ се разшириха от ужас, мускулите на шията ѝ се опитаха да се защитят от атаката и челюстите ѝ се отвориха, мъчейки се да поемат дъх, но съзнанието ѝ знаеше, че битката е изгубена. Палците на Лушън притискаха трахеята ѝ, а големите му длани мачкаха каротидните артерии и югуларните вени, причиняваха значително запушване и възпрепятстваха притока на кръв във врата ѝ.

Тялото на Сюзън започна да се гърчи и да рита на стола и Лушън отпусна тежестта си върху скута ѝ, за да я задържи неподвижна. И изведнъж почувства, че нещо се прекърши под палците му. Разбра, че е раздробил ларинкса и трахеята ѝ. Сюзън щеше да умре след няколко секунди, но той продължаваше да стиска, докато счупи подезичната ѝ кост. И през цялото време обезумелият му поглед не се откъсваше от гаснещите ѝ очи.