Престъпен ум

34.

Хънтър мълчаливо изучаваше стария си приятел, откакто двамата с Тейлър бяха застанали пред килията му. Тази сутрин Лушън имаше още по-победоносен и самовлюбен вид от предишния ден, но това не беше толкова изненадващо. Той знаеше, че има предимство, поне засега, и че трябва да играят по свирката му. Това, изглежда, му доставяше огромно удоволствие. Имаше обаче и нещо друго, нещо различно у него — убеденост, увереност, дори силна гордост, сякаш наистина искаше всички да узнаят истината за онова, което беше направил.

Тейлър погледна Хънтър, който не понечи да зададе първия въпрос.

— Засега намерихме признаци, че може да си извършил трийсет и три убийства — започна тя с монотонен, спокоен и овладян глас, без да откъсва очи от Лушън… — Така ли е, или има още жертви, за които не знаем?

Лушън отново отпи малка глътка кафе и хладно повдигна рамене.

— Добър пръв въпрос, агент Тейлър. Опитвате се направо да разберете колко голямо чудовище съм. — Той леко наклони назад глава и прокара показалец от адамовата си ябълка до върха на брадичката си, все едно се бръснеше. — Но кажете ми, ако съм убил само един човек, по жесток начин или не, това по-малко чудовище ли ще ме направи, отколкото ако съм убил трийсет и трима, петдесет и трима, сто и трима души?

Тейлър запази хладнокръвие.

— Това единият от въпросите ти към нас ли е?

Лушън се усмихна безгрижно.

— Не. Само бях любопитен, но няма значение, защото, както казах, агент Тейлър, това е добър пръв въпрос. Само че не е правилният. И това е много разочароващо за старши агент на ФБР като вас. Очаквах повече. — Той я погледна пренебрежително. — Но нямам нищо против да ви науча на нещо. Все пак животът е едно голямо училище, нали, агент Тейлър?

Тя не отговори, но в очите ѝ проблесна гняв.

— Първият ви въпрос да бъде по-целенасочен и да адресира главната тема, заради която сте дошли. Въпросът трябва да подскаже отговор, който да покаже дали си губите времето или не. — Лушън отново изпи глътка кафе и се обърна към Хънтър. — Но да видим дали ще можем да оправим това. Още си спомням колко беше добър в университета, Робърт, винаги една крачка пред всички, включително преподавателите. Сега, след толкова много години опит като детектив от полицията, предполагам, че си още по-добър, проницателен и дори остроумен. И така, за голямата награда, да го чуем, Робърт. В тази ситуация какъв би бил твоят пръв въпрос? И моля те, не разочаровай агент Тейлър. Тя иска да се учи.

Не беше необходимо Хънтър да поглежда Тейлър. Той усещаше погледа ѝ върху себе си.

Беше се облегнал назад на стола. Позата му беше спокойна и отпусната. Левият му крак бе кръстосан над десния, а ръцете му бяха отпуснати на бедрата. Нямаше напрежение във врата или раменете му и изражението на лицето му не изглеждаше разтревожено.

— Не ни карай да чакаме, Робърт — подкани го Лушън. — Търпението е добродетел, но много трудна за овладяване.

Хънтър знаеше, че няма друг избор, освен да играе играта на Лушън.

— Мястото — най-после отговори той. — Наистина ли знаеш точното място, където си изхвърлил всеки труп?

Лушън остави чашата с кафето на пода и бавно започна да ръкопляска.

— Добър е, нали? — обърна се той към Тейлър със саркастичен тон. — На ваше място бих обърнал внимание на това, агент Тейлър. Днес може да научите едно-две неща.

Тейлър се постара да не го погледне гневно.

— Знаете ли защо това е правилният въпрос, агент Тейлър? — риторично попита Лушън като учител, който изнася лекция. — Защото ако отговорът е «не», тогава всичко свършва. Веднага можете да ме изпратите на електрическия стол. Повече няма да съм ви необходим, нито на вас, нито на ФБР. — Без да откъсва очи от нея, той взе чашата с кафето от пода. — Не сте дошли да получите признания от мен, агент Тейлър. Тази част е приключила. Аз съм убиец. Убил съм всичките онези хора… по жесток начин. — В последните му думи прозвуча смразяваща кръвта гордост. — Единствената причина все още да съм тук е, защото отчаяно се нуждаете да ви дам нещо. — Той погледна Хънтър. — Мястото, където са труповете. Не защото ви трябват доказателства за онова, което съм направил, а защото семействата искат да знаят. Те трябва да направят подобаващо погребение на любимите си хора, нали така, агент Тейлър?

Тя пак не отговори.

— Ако отговоря с «не» на въпроса на Робърт, тогава няма да има смисъл от повече разпити. Ще бъде безсмислено да ми задавате въпроси и да ме държите тук, защото не мога да ви кажа онова, от което се нуждаете. — Устните на Лушън се разтеглиха в лека усмивка. Това определено го развеселяваше. — Кажете ми, агент Тейлър, вбесявате ли се, че един външен човек може да върши работата ви по-добре от вас?

«Не му позволявай да ти въздейства — опита се да внуши Хънтър на Кортни. — Не се ядосвай. Не му позволявай да ти влезе под кожата.» С периферното си зрение видя, че тя се бори с гнева си, а щом той го виждаше, значи и Лушън го забелязваше.

Тейлър не се хвана на въдицата. Наистина се бореше с гнева си, но го овладя.

Лушън се ухили гордо и отново насочи вниманието си към Хънтър.

— Отговорът на твоя въпрос, Робърт, е да. Знам къде са всички трупове, които може да бъдат намерени. — Той спокойно отпи от кафето си. — Както се досещаш, някои няма как да бъдат открити. Това е физически невъзможно. А освен това знам наизуст имената им — небрежно подхвърли Лушън.

Той отново се опита да разгадае изражението на Хънтър и пак не успя, но съзря леко съмнение в очите на Тейлър.

— Готов съм да се подложа на тест с детектор на лъжата, ако мислите, че ви мамя, агент Тейлър.

«Лесно ще го надхитри — спомни си тя думите на Хънтър от среднощното съвещание. — Вероятно разчита на тест с детектор на лъжата.»

— Няма да е необходимо — отговори Тейлър.

Лушън се засмя оживено.

— Разбирам. Робърт ли ви каза, че и двамата надхитрихме детектора на лъжата, когато бяхме в университета, ей така, за развлечение?

Кортни не потвърди, но не знаеше, че и Хънтър е надхитрил детектора.

— Робърт обаче беше много по-добър от мен. Отне ми месеци да усъвършенствам техниката, но той я усвои само за няколко седмици. — Лушън погледна Хънтър. — Робърт винаги е имал огромна самодисциплина и контрол върху съсредоточаването.

В последните няколко думи прозвуча нещо различно. Тейлър си помисли, че е завист, но грешеше.

Лушън вдигна ръка в жест — «Почакайте».

— Но защо да вярвате на всяка моя дума? Досега само съм ви лъгал. — Последва дълго мълчание. — Както предложих, може да пробвам тест с детектор на лъжата. — Лушън отметна назад глава и се засмя на глас. — Бих искал да го направите. Би било забавно.

На Хънтър и Тейлър не им беше смешно.

— Не е необходимо да го казваш, Робърт — отбеляза Лушън, предугаждайки какво ще каже Хънтър. — Знам процедурата. За да установиш поне малко доверие между нас, ти трябва някакъв знак на добра воля, нали? Ако бях терорист, който държи заложници, това е моментът, в който да ме попиташ за някой заложник само за да разбереш дали съм готов да играя честно.

— Да, трябва да ни дадеш нещо, Лушън — съгласи се Хънтър, който все още не беше сменил отпуснатата си поза. — Както спомена, досега само си ни лъгал.

Лушън кимна и изпи остатъка от кафето си.

— Разбирам, Робърт. — Той затвори очи и си пое дъх, дълбоко и спокойно, сякаш седеше в градина и се любуваше на приятното ухание на цветята. — Меган Лоуи — каза после, без да отваря очи. — Двайсет и осем годишна. Родена на шестнайсети декември в Луистаун, Монтана. — Той бавно прокара език по устните си, сякаш устата му бе започнала да отделя слюнка при спомена. — Кейт Баркър, двайсет и шест годишна. Родена на единайсети май в Сиатъл, щата Вашингтон. Меган беше отвлечена на втори, а Кейт на четвърти юли. И двете бяха независими проститутки, които работеха в Сиатъл, щата Вашингтон. Меган беше брюнетката, чиято глава бе намерена в багажника на колата, която карах, а Кейт — блондинката. — Лушън най-после отвори очи и погледна Хънтър. — Останките от телата им все още са в Сиатъл. Искаш ли да ти напиша адреса?